Гезел го погледна отново, устата му се отвори изненадано.
— Бремен… Богове! Охранителна диаграма на Бремен.
— Част от нея. Останалото вече съм изпратил.
— Изпратил? — щеше да попита какво искаше да каже Търнър, когато една от свръзките му си проби път през претъпкания коридор зад него и стигна до него почти бездиханен. Накара човека да повтори съобщението, после се извърна с лице към Търнър.
— Има проблем.
— Проблем? — Де Вор вдигна вежди.
— Изглежда сме в капан. Последният от мостовете е бил взривен.
— Знам. Аз заповядах.
— Вие какво?
— Чухте. Няма да се измъкнем по този път. Точно това чакат те, не виждате ли? Вече ще са изчислили какво сме направили и ще седят там и ще чакат да ни хванат в страничните коридори от другата страна на моста. Но аз не смятам да им дам тази възможност. Наредих на покрива да ни чака самолет. — Де Вор погледна таймера, имплантиран в китката му. — Обаче имаме по-малко от пет минути, така че е най-добре да тръгваме.
Гезел се взря в картата, след това — отново в Де Вор; беше удивен, забравил историята с Шен.
— Имате транспортьори?
— Точно това казах. Но да вървим. Преди да изчислят какво смятаме да правим.
— Но къде? Къде отиваме?
Де Вор се усмихна.
— На юг. Към планините.
Глава 3
Връзки
Ван Со-леян стоеше пред заемащото цяла стена драконово огледало в стаята на мъртвия си баща, докато прислужничките на брат му го обличаха. Взираше се в собственото си отражение.
— Трябваше да ги видиш! Няма да повярваш колко бяха засегнати! — Той оголи зъби. — Беше великолепно! Такива са лицемери! Такива лъжци и интриганти! А пък си въобразяват, че са искрени и чисти! — Той се обърна и погледна към канцлера, устата му се изкриви презрително. — Богове, гади ми се от тях!
Хун Миен-ло стоеше, там с наведена глава. Беше необичайно мълчалив, поведението му — смирено, но Ван Со-леян едва го забелязваше; беше преизпълнен с триумфа си в Съвета онзи следобед. Освободи прислужничките, прекоси стаята до масата и вдигна чаша, отправяйки тост към себе си.
— Знам как мислят. Те са като призраци, движат се само по прави линии. Но аз не съм като тях. Следващия път ще трябва да се подготвят, да очакват аз отново да съм груб — да потъпча прецизния им етикет. Ще се срещнат предварително, за да изработят стратегия как да се справят с „директността“ ми. На бас, че ще го направят. Но аз пак ще ги объркам. Ще бъда толкова хрисим, така отстъпчив и учтив, че ще се зачудят дали не съм изпратил своя двойник.
Той се засмя.
— Да, и през цялото време ще играя тяхната игра. Ще ги изнервям. Ще предлагам дребни промени, които ще изискват по-нататъшен дебат. Ще отлагам и отклонявам. Ще оспорвам и квалифицирам. Докато загубят търпение. И тогава…
Спря и за първи път забеляза как Хун Миен-ло стои там.
— Какво има, канцлер Хун?
Хун Миен-ло държеше главата си сведена.
— Става въпрос за брат ви, ваше превъзходителство. Той е мъртъв.
— Мъртъв? Как?
— Той… се самоуби. Този следобед. Един час преди да се върнете.
Ван Со-леян постави чашата обратно на масата и седна, главата му почиваше почти лениво на облегалката на високия стол.
— Колко удобно от негова страна.
Хун Миен-ло вдигна поглед, после бързо се взря пак надолу.
— И не само това, но и арсеналът на Ли Шай Тун в Хелмщат е бил атакуван този следобед. От Пин Тяо. Отнесли са голямо количество оръжия.
Ван Со-леян огледа сгънатото в поклон тяло на канцлера, очите му се присвиха.
— Добре. Тогава искам среща с тях. Канцлерът рязко погледна нагоре.
— С Пин Тяо? Но това е невъзможно, чие хсия…
Ван Со-леян се взря студено в него.
— Невъзможно?
Когато отново проговори, гласът на Хун беше по-тих, по-покорен отпреди.
— Ще бъде… трудно. Но ще се опитам, чие хсия.
Ван Со-леян се наведе напред и отново вдигна чашата си.
— Гледай да го направиш, Хун Миен-ло, защото има и други, точно толкова жадни за власт, колкото си и ти. Може би не толкова талантливи, но пък какво е талантът, ако човек е мъртъв?
Хун Миен-ло вдигна поглед, за миг очите му срещнаха тези на новия танг — там видя твърд, студен проблясък на задоволство. След това се поклони ниско и се оттегли.
Као Чен стоеше в коридора пред временната морга, челото му беше притиснато към стената, подпираше се на лявата си ръка. Не беше си помислял, че още може да бъде засегнат — бе си мислил, че е привикнал с най-лошото, което човекът може да стори на себеподобните си — но гледката на осакатените трупове дълбоко го беше разстроила. Особено по-младите.