— Копелетата… — тихо произнесе той. Нямаше нужда. Можеха да ги вържат и да ги оставят. Със сигурност са взели онова, което им е било необходимо. Но да убият всичките си пленници. Той потръпна. Приличаше на другата история със заложници — младото семейство на капитан Сандърс. И тях нямаше нужда да ги убиват.
Усети втора вълна от гадене да се надига от тъмнината вътре в него и стисна зъби срещу болката и гнева, който изпитваше.
— Добре ли сте, сър?
Сержантът му, с десет години по-възрастен от Чен хун мао, стоеше на разстояние няколко крачки с леко наведена глава, загрижен, но и объркан от поведението на офицера си. Бяха го прикрепили към Као Чен само преди десет дни и това беше първият път, когато бяха излезли заедно на операция.
— Видяхте ли ги? Сержантът се намръщи.
— Сър?
— Мъртвите. Повечето от тях кадети. Едва излезли от юношеството. Продължих да мисля за сина си.
Мъжът кимна.
— Пин Тяо са боклуци, сър. Измет.
— Да… — Чен си пое въздух, после се изправи. — Е… да тръгваме. Искам да погледна и техните мъртъвци, преди да докладвам.
— Сър.
Чен остави сержанта си да води, но беше видял съмнението в очите на човека. Това оглеждане на мъртвите му беше много странно — без съмнение предишните му офицери не се бяха затруднявали с подобни неща — но Чен знаеше какво прави. Толонен беше завербувал Кар и него, защото те понасяха подобна болка. Забелязваха онова, което другите пропускаха. Особено Кар. А той се бе учил от Кар. Беше научен да вижда дребния детайл — онази улика, която променяше цялата картина на събитията.
— Ето тук, сър.
Сержантът застана мирно пред вратата с наведена глава. Чен влезе вътре. Тук нещата бяха различни, по-подредени, труповете лежаха в четири прави редици върху подпрени на магарета маси. И за разлика от другото място тук телата бяха цели. Тези хора бяха загинали в битка: не бяха връзвани и кълцани.
Мина покрай първата редица, спираше се тук и там, за да смъкне покриващите телата чаршафи и да погледне лице, ръка; сега се мръщеше на себе си, чувството му за „грешка“ растеше с всеки изминал момент. Накрая, в началото на редицата, спря до едно от телата и се взря в него. В мъртвеца имаше нещо странно — нещо, което не можеше точно да определи.
Поклати глава. Не, представяше си го. Но после, когато тръгна да се отдалечава, осъзна какво е. Косата. Приближи се и вдигна главата между дланите си, за да я разгледа. Да, в това нямаше съмнение, косата на мъртвия беше подстригана като на войник. Бързо премина по редицата, проверявайки и другите тела. Повечето от тях носеха обичайната къса коса — подстрижки, характерни за долните нива, — но имаше петима със същата военна подстрижка — коса, скъсена почти брутално зад ушите и на тила.
— Сержант!
Мъжът веднага се появи на вратата.
— Донеси ми комуникатор. С визуална връзка.
— Сър!
Докато чакаше, премина отново покрай редицата и разгледа мъжете, които беше отвил. Като се вглеждаше сега, откри и други различия. Ноктите им бяха поддържани, ръцете — меки, незагрубели. Всички, естествено, бяха хун мао, но определен тип. Всички имаха онези сиво-сини очи и изсечени черти, характерни за хората, вербувани от сигурността. Да, колкото повече се вглеждаше в тях, толкова по-добре можеше да си ги представи в униформа. Но беше ли прав? И ако да, какво означаваше това? Бяха ли започнали Пин Тяо да привличат подобни типове или пък беше нещо по-лошо от това?
Сержантът се върна, подаде му комуникатора, после застана встрани и се загледа, докато Чен повдигаше клепачите на един труп с палеца си и нагласяше лещите на машината над окото, препредавайки искане за идентификация към Централните архиви.
Получи отговора си почти веднага. Имаше шест „подобия“, които приблизително съвпадаха с ретината, но само едно от пълните физически описания подхождаше на мъртвеца. Беше, както си бе помислил Чен: бивш служител от сигурността.
Чен премина по редицата и провери останалите. Историята беше същата: всичките петима бяха служили в силите за сигурност по едно и също време. И никого от тях не бяха виждали от няколко години. Което означаваше, че или са били долу в Мрежата, или — извън Града. Но какво означаваше това? Чен натисна бутона да запише индивидуалните номера на досиетата им, после остави комуникатора настрани и се замисли, облегнал се на едно от магаретата.
— Какво има, сър?
Чен вдигна поглед.
— О, в края на краищата нищо. Помислих си, че познавам този мъж, но съм сбъркал. Все пак тук приключихме. Ако приключат тук, тогава ми рапортувайте в четири часа. Генералът ще иска пълен доклад преди края на деня.