— Сър!
Отново сам, Чен бавно премина покрай редиците и хвърли по един последен поглед към всеки от петимата мъже. Като останалите мъртъвци и те носеха символа на Пин Тяо — стилизирана риба — около врата си и бяха облечени в простите дрехи на Пин Тяо. Но тези не бяха обикновени терористи.
Ето защо беше излъгал сержанта. Защото ако нещата стояха така, както си мислеше, не можеше да има доверие на никого.
Не. За известно време щеше да го запази само за себе си, а междувременно щеше да научи всичко, което може, за мъртвите: да открие къде, в кой гарнизон са били и под чие командване са служили.
Като че ли вече не знаеше. Сякаш не можеше да предположи чие име щеше да изплува на повърхността, след като погледнеше досиетата им.
Нан Хо, вътрешният шамбелан на Ли Юан, слезе от носилката и, след като се поклони на Великия майстор на палата, се изкачи по античните каменни стъпала, които водеха към входа на летния дворец.
Най-горе спря и се обърна, за да погледне през руините към стария град Чин Тао. Зад него заливът Чао Чу представляваше дълбок син кобалт, неясната сиво-зелена форма на Лао Шан пробиваше небето на три ли височина. На хиляда ли на изток се намираше Корея, а зад нея — необитаемите японски острови.
Беше минала година, откакто за последно беше идвал на това място — година и два дена, за да бъдем точни — но оттам, където стоеше, не виждаше нещо да се е променило. За момичетата му обаче тази година се бе оказала дълга и трудна: година на изгнание от Тонджиян и от принца, когото обичаха.
Въздъхна и се обърна обратно, за да последва Великия майстор. Този беше най-малкият от летните дворци на танга и бе останал неизползван от дните на прапрадядото. Сега го пазеха само по стар навик; прислугата, състояща се от петдесет и шест човека, беше незасегната от нуждите на господарите си.
Такъв срам, помисли си той, докато си проправяше път през приятно засенчените коридори към вътрешността. Сега разбра защо. Тук беше опасно. Мястото беше твърде открито, твърде трудно да се защитава срещу атака. Докато Тонджиян…
Засмя се. Самата идея да се атакува Тонджиян!
Великият майстор забави крачка и се обърна с нисък поклон.
— Има ли нещо, майстор Нан?
— Нищо — отговори Нан Хо, като върна поклона. — Просто си мислех за последния път, когато бях тук. За щурците в градината.
— А… — Великият майстор вдигна поглед, клепачите веднага се спуснаха, след това се обърна и продължи бавно да се тътри.
Двете момичета чакаха в Голямата оранжерия, коленичили на плочките до басейна с наведени глави.
Той освободи Великия майстор, преди да забърза и да помогне на момичетата да се изправят, обгърнал всяко с една ръка, притискайки ги плътно към себе си, забравил разликата в положението им, която ги разделяше.
— Скъпите ми! — едва произнесе той с преизпълнено сърце. — Красавиците ми! Как живяхте?
Перлено Сърце отговори и за двете:
— О, майстор Нан… толкова е хубаво, че ви виждаме! Бяхме толкова самотни тук!
Той въздъхна дълбоко.
— Тихо, котенцата ми. Сега тихо, спрете да плачете. Имам новини за вас. Добри новини. Напускате това място. След две седмици.
Те го погледнаха с радостни лица, после отново бързо извърнаха очи. Да, бяха се променили, той веднага успя да разбере. Какво им беше направил Великият майстор, за да станат такива? Жесток ли е бил? Или имаше и по-лоши неща от това? Е, той щеше да разбере. И ако старецът не се беше държал добре, щеше да си загуби главата заради това.
Сладка Роза вдигна поглед към него с надежда.
— Ли Юан е поискал да се върнем?
Усети сърцето му да се свива, защото трябваше да я разочарова.
— Не, малката ми — и погали ръката й. — Но иска да ви види. — „За последен път“ — довърши изречението в главата си. — И има подарък за вас двете. Специален подарък… — Той потръпна. — Ала това ще ви го каже той. Аз дойдох само като посланик, за да ви помогна да се приготвите.
Перлено Сърце отново гледаше надолу.
— Значи тя не ни иска — каза тихо.
Той я притисна към себе си.
— Няма да бъде правилно. Това го знаеш. Още откакто говорихме за последен път, когато заедно бяхме тук.
Спомняше си случая твърде добре. Как ги беше довел тук в тъмнината на нощта и как бяха плакали, когато им бе обяснил защо не трябва да виждат пак любимия си принц. Преглътна, мислейки за онова време. И за Ли Юан беше трудно. Но по странен начин и достойно за уважение. Спомни си как се караха с Ли Юан — как му противоречеше до момента, когато принцът му се беше ядосал. После бе свил рамене и излязъл, за да изпълни онова, за което го бяха помолили. Но това не беше нормално. Още го усещаше дълбоко в себе си. Един мъж — особено принц — имаше нужда от женска компания. Да се откаже за цяла година само заради предстояща сватба! Поклати глава. Е, беше като да се ожениш за съпругата на своя мъртъв брат: нечувано.