Но Ли Юан беше настоял. Искаше да бъде „чист“ за Фей Йен. Сякаш една година абстиненция можеше да направи човека „чист“! Не продължаваше ли още да тече кръвта, да нарастват жизнените сокове? Много обичаше господаря си, но не можеше да се лъже и да каже, че Ли Юан е прав.
Сведе поглед към лицата на момичетата и там прочете разочарованието им. Една година не ги беше излекувала от любовта им. Не, нито пък щеше да ги излекува целият им живот, доколкото добре ги познаваше. Само глупак би разсъждавал иначе. Обаче Ли Юан беше принц и думата му беше окончателна. И въпреки че в това отношение се оказа глупак, поне не беше жесток. Подаръкът, който планираше да им даде — подаръкът, за който Нан Хо бе казал, че не може да говори — щеше да е свободата им. Нещо повече, двете сестри щяха да получат зестра — хубава сума, достатъчна да им осигури добър брак, да им запази луксовете на Първото ниво.
Не, не беше жестоко. Но и не беше мило.
Нан Хо поклати глава и се усмихна.
— Все пак… дайте да продължим. Ще си вземем малко вино и ще се почувстваме по-добре — каза той, като за момент ги притисна още по-силно към себе си. — И после можете да ми разкажете всичко за лошия Велик майстор и какво се е опитвал да прави с вас.
Чуан Лян, съпруга на министър Чуан, лежеше сред копринените възглавници на леглото си, лениво си вееше с ветрило и наблюдаваше през полупритворените си очи как младият офицер влиза в стаята й, спира да вдигне и да разгледа малка статуйка или да хвърли поглед навън, към градината. Бледокремавата нощна роба, която носеше, се беше разтворила, разкривайки малките й гърди, но тя се държеше така, сякаш не знаеше, и се наслаждаваше на начина, по който очите му продължаваха да се връщат към нея.
Тя беше четирийсет и петгодишна — щеше да навърши четирийсет и шест след малко повече от месец — и се гордееше с гърдите си. Беше чувала как се отпускат гърдите на другите жени — или от небрежност, или заради омразното задължение да се кърмят бебета — но тя беше късметлийка. Съпругът й беше богат — и могъщ — и бе наел кърмачки да отгледат отрочето му. А тя беше запазила здравето и фигурата си. Всяка сутрин след упражненията се разглеждаше в огледалото и благодареше на Куан Ин, че я е благословил с единственото нещо, което в този свят на мъже даваше на жената власт над тях.
Навремето беше красива. В собствените си очи все още беше красива. Но сега съпругът й беше старец, а тя — все още жена с женски нужди. Кой тогава можеше да я обвини, че си има любовник, който да изпълни празните й дни с малко радост? Така че за жена в нейното положение, омъжена за човек с трийсет години по-възрастен от нея, все пак беше необходимо да е дискретна — да открие точния мъж за леглото си. Млад и потентен, определено, но и добре възпитан, от добро потекло. А какво по-добро от този млад офицер?
Той се обърна, погледна право в нея и се усмихна.
— Къде е министърът днес?
Чуан Лян извърна очи, ветрилото й спря насред бавния си ход, след това се раздвижи отново с капризно трептене, сякаш обозначаващо някакво вътрешно напрежение. Това беше стара игра и тя се наслаждаваше на преструвката; не можеше да сбърка начина, по който пулсът й се ускоряваше, когато той я погледнеше така. Беше хищен поглед. А очите му — бяха толкова сини. Когато я погледнеше, сякаш самото небе се взираше през тези очи. Тя потръпна. Беше толкова различен от съпруга й. Толкова жив. Толкова силен.
Погледна го пак.
— Чуан Мин е в кабинета си. Къде другаде би могъл да бъде в този час?
— Помислих си, че може би ще е тук. Ако аз бях на негово място…
Очите му завършиха изречението вместо него. Тя забеляза как той се взира в гърдите й, в бледата им плът, подаваща се измежду пластовете коприна, и усети лека тръпка надолу по гърба си. Той я желаеше. Сега го знаеше. Но нямаше да му позволи да я има веднага. Играта трябваше да се играе — в това беше половината от удоволствието.
Отпусна се на лакът, остави настрана ветрилото си, после се протегна да докосне единствената орхидея в косата си.
— Чуан Мин е истински лао куан, „велик чиновник“. Но в леглото… — Тя се засмя меко и пак извърна очи към него. — Е, да кажем, че е хсяо джен, а? Дребосък.
Когато той се засмя, се показаха зъбите му. Такива силни, бели, съвършени зъби.
Приближи се, след това седна на ръба на леглото, а ръката му нежно се отпусна върху глезена й.