Лаутнер беше доволен, че може да помогне на Чен и му осигури достъп до досиетата — дори до няколко, които, строго погледнато, бяха „извън пълномощията“ му. Всичко вървеше добре, докато Чен, проверявайки персонален номер, появил се в няколко от досиетата, се озова срещу компютърен блок.
Дори и сега можеше да ги види — думите, пулсиращи в червено на черния екран.
Като не знаеше какво друго да направи, отнесе питането си направо към Лаутнер. Седя до него в кабинета му, докато той въвеждаше кода за достъп „А“. Спомни си как Лаутнер бе погледнал с усмивка към него и бе вдигнал въпросително вежди, преди да се обърне с лице към екрана.
— По дяволите… — Лаутнер се наведе напред, изчисти екрана, след това рязко се извърна и ядно погледна към Чен — цялото му поведение беше напълно променено. — Какво, майната ти, правиш, Као Чен?
— Не знаех… — беше започнал Чен, също толкова изненадан, колкото и приятелят му, от лицето, появило се на екрана, но Лаутнер бързо го бе изтрил.
— Не знаеше? И очакваш да ти повярвам? Куан Ин да ни пази! Не бих искал да разбере, че съм се ровил в досието му. Ще ни свие топките!
Чен преглътна и си спомни. Да, все още можеше да усети плюнката на Еберт върху бузата си, изгаряща го там като клеймо на срама. И после изведнъж се появи той, лице върху екрана, личен кодиран номер върху досиетата на трима мъртви бивши служители от сигурността. Беше твърде много, за да е съвпадение.
Чен придърпа чун по-близо, почувства се добре от топлината между дланите си. Все още можеше да си спомни какво му беше казал Еберт онзи път, когато бяха нападнали дома на надзирателя — онзи път, когато бе умрял младият Павел. Живо можеше да си спомни как Еберт стоеше там, загледан на запад, където гореше гарнизонът в Лодз, и казваше колко много се възхищава от Де Вор.
Да, сега всичко имаше смисъл. Но знанието му беше струвало дружбата с Лаутнер.
Вдигна капачето на чун и отпи дълго, сякаш за да измие горчивия вкус, който се беше надигнал в устата му.
Ако беше прав, тогава Еберт беше вътрешният човек на Де Вор. Това определено би обяснило как Пин Тяо се бяха промъкнали в арсенала в Хелмщат и изнесли оборудване на стойност един милиард юана. Но трябваше да докаже това и то да го докаже убедително. А засега беше просто съвпадение.
Отново започна да работи по досиетата — проверяваше подробностите до изтощение, страница по страница, търсеше нещо — каквото и да е — което да го насочи в правилната посока.
Почти беше приключил, когато чу движение в далечния край на стаята. Вдигна поглед и видя младия Ву сред мрака на вратата. Изправи се с усмивка и прекоси помещението, вдигна петгодишния си син и го притисна към гърдите си.
— Не можеш ли да спиш, Као Ву?
Ву се сгуши в ръцете на баща си.
— Жаден съм — каза той сънливо, очите му вече се затваряха.
— Ела… Ще ти направя нещо за пиене.
Понесе го внимателно, затъмни светлината в кухнята. След това с една ръка измъкна чаша от шкафа и изстиска сок в нея.
— Заповядай… — каза той и я повдигна до устните на детето.
Ву отпи две глътки, след това пак се сгуши. След малко пак беше заспал и дишаше умерено, спокойно.
Чен остави чашата и се усмихна. Топлата тежест на сина му до рамото му предизвикваше приятно, много успокоително усещане. Отново се върна в хола и се загледа към мястото, където беше работил. Папките лежаха в кръга от светлина до празната чун.
Беше се надявал да го избегне, но това беше единственият начин. Щеше да рискува да направи директно запитване към досието на Еберт.
Погледна надолу — започваше да разбира опасността, в която се намираше. Пък и не само той. Ако Еберт беше човек на Де Вор, тогава никой от тях не беше в безопасност. Нито тук, нито никъде. Нито пък ако Еберт разбереше какво прави той. Но какъв избор имаше? Да не прави нищо? Да забрави унижението си и мълчаливата си клетва да си отмъсти? Не. Беше непоносимо като си помислеше, че може да загуби всичко това. Потръпна, притисна Као Ву по-силно, ръката му нежно галеше тила на заспалото момче.
Ами ако Лаутнер беше предприел нещо, за да се прикрие? Ако вече беше отишъл при Еберт?
Не. Доколкото познаваше Лаутнер, той нямаше да направи нищо. И щеше да приеме, че и Чен няма да прави нищо.
„Ах — горчиво си помисли Чен, — наистина не ме познаваш, нали?“
Отнесе Ву до леглото му, после влезе в другата спалня. Уан Ти беше будна, гледаше към него, докато дребната фигурка на Чан Хсин се гушеше край нея.