— Късно е, Чен — меко каза тя. — Трябва малко да поспиш.
Той й се усмихна и кимна.
— Ще поспя, но има нещо, което трябва да направя.
— По това време?
Той кимна отново.
— Вярвай ми. Ще се оправя.
Нещо в начина, по който го произнесе, я накара да се поизправи на лакът.
— Какво има, Чен? В какво си се забъркал?
Той се поколеба, след това поклати глава.
— В нищо. Наистина, Уан Ти. Сега заспивай. Ще се върна преди утрото.
Тя присви очи, после пак се отпусна назад с прозявка.
— Добре, съпруже мой. Но ще внимаваш, нали?
Той се усмихна, изпълнен с топлината на любовта си към нея, след това се обърна, изведнъж решен.
Беше време да сглоби частите на мозайката. Да открие дали Де Вор плаща на Еберт.
Вън беше тъмно, вечерта — студена, но в конюшните на Тонджиян беше топло под светлината на фенерите. В дългия, висок хамбар се разнасяше силна миризма на сено и животинска пот, а мекото пръхтене на животните в яслите им беше единственият звук, който нарушаваше вечерната тишина. Ли Юан стоеше в крайната клетка и хранеше арабския жребец от ръка.
— Ваше превъзходителство…
Ли Юан се обърна с усмивка, толкова спокоен тук с любимите си коне.
— А… майстор Нан. Как мина? Добре ли са моите момичета?
Преди да се осмели да излезе навън, Нан Хо бе наметнал раменете си с плащ. Дори и така, пак се свиваше, треперейки от студ.
— Добре са, господарю. Уредих всичко, както наредихте.
Ли Юан се вгледа в него за момент, осъзнал колебанието си.
— Добре. — Погледът му се върна към коня, усмихна се, протегна се да погали широката му черна муцуна, пръстите му решеха прекрасната тъмна грива. — Може би ще е най-добре, ако запазим това в тайна, майстор Нан. Няма да е добре да безпокоим лейди Фей. Разбираш ли?
Отново погледна към Нан Хо.
— Може би когато излезе да язди, а?
— Естествено, господарю.
— И, Нан Хо…
— Да, господарю?
— Знам какво си мислиш. Намираш, че съм безчувствен. Дори неестествен. Но не е така. Обичам Фей Йен. Разбираш ли това? — Ли Юан се наведе и измъкна поредната шепа ечемик от торбата до себе си, после я протегна на арабския жребец, който доволно захрупа. — И ако онова е неестествено, то тогава и това е такова…
Сведе поглед към ръката си — муцуната на коня беше плътно притисната към дланта му, топла и влажна — после се засмя.
— Нали знаеш, баща ми винаги е казвал, че доброто конярство е като доброто управление. А доброто управление е като добрия брак. Ти какво мислиш, Нан Хо?
Майстор Нан се засмя.
— Какво разбирам аз от това, господарю? Аз съм само малка частичка от огромния хамут на Държавата. Обикновено стреме.
— Толкова много? — Ли Юан изтри ръка о крачола на панталона си, след което сърдечно се разсмя. — Не, шегувам се с тебе, майстор Нан. Сам по себе си ти си цяло седло. И не забравяй, че аз го казах. — Гласът му притихна. — Аз не съм неблагодарен. Никога не си мисли това, майстор Нан. Ще дойде денят…
Нан Хо се поклони ниско.
— Господарю…
Когато Нан Хо си отиде, Ли Юан излезе навън в студения вечерен въздух и остана там, взрян в тъмнината над главата си. Луната беше ниско, светла и студена. Бледо сияние — като клепач на мрака.
„И после?“
Двете думи прозвучаха в него силно и ясно, като два пламъка в тъмнината. Глупави думи. Но сега значителни по някакъв начин. Но какво означаваха? Изведнъж се озова изпълнен с внезапни съмнения. Мислеше си за онова, което беше казал за конярството и се чудеше дали наистина е така. Можеше ли човек да е господар на емоциите си така, както управлява кон? Беше ли толкова лесно? Обичаше Фей Йен — беше сигурен в това — но обичаше и Перлено Сърце и сестра й, Сладка Роза. Можеше ли просто да забрави това, което чувстваше към тях, сякаш никога не е било?
„И после?“
Тръгна по моста и остана там, здраво стиснал перилото, изведнъж абсурдно обсебен от думите, които му бяха хрумнали неканени. И после? И после?
Потръпна. И какво после? Стисна зъби срещу болката, която изведнъж изпита.
— Не! — произнесе остро, а дъхът му изскочи от него. Не. Нямаше да го победят. Щеше да надмогне болката, която чувстваше. Щеше да отрече тази своя част. Заради Фей Йен. Защото я обичаше. Защото…
Луната беше клепач на мрака. Ако затвореше очи, щеше да я види — тъмна на фона на мрака в главата му.
Но болката остана. И тогава разбра. Липсваха му. Ужасно му липсваха. Никога преди не го беше признавал, но сега знаеше. Сякаш беше убил част от себе си, за да има Фей Йен.
Потрепери, след това се дръпна назад, отдалечи се от перилото, ядосан на себе си.