— Ти си принц. Принц!
Но нямаше значение. Болката остана. Остра, горчива като образа на луната срещу вътрешния му клепач — тъмнина срещу светлината там.
Чен седеше там, наведен над екрана, пулсът му се ускоряваше, докато чакаше да разбере дали ще мине кодът за достъп.
Дотук беше лесно. Беше задал данни, че разследва незаконни връзки на Триадата. Един младши офицер го бе отвел до екрана, после го беше оставил там необезпокояван. В края на краищата беше късно и едва ли някой използваше оборудването на „Справки за персонала“ по това време. Чен беше почти единствената фигура в големия кръг от бюра, който се простираше от централния подиум.
Екранът се изпълни. Лицето на Еберт в естествен размер се втренчи в него за момент, после се смали четирикратно и се премести в горния десен ъгъл на екрана. Чен издаде слаба въздишка на облекчение. Работеше!
Започна досието: страница след страница с подробни служебни записи.
Чен премина през него и с изненада установи колко високо е ценен Еберт от началниците си. Знаеше ли какво мислят за него? Имаше ли достъп до този файл? Вероятно, доколкото познаваше Еберт. Нямаше нищо странно. Нищо, което да го свързва с Де Вор. Не, ако имаше нещо, то беше образцово завоалирано. Може би беше просто съвпадение, че Еберт беше служил с трима от мъртвите. Но инстинктът на Чен реши този проблем. Той прескочи в края на файла, след това поиска достъп до сметките на Еберт.
След няколко минути се отпусна назад, клатейки глава. Нищо. Въздъхна и зададе достъп до последния от подфайловете: разходите на Еберт. Прегледа го бързо, не забеляза нищо необичайно, после спря.
Естествено! Това беше сметката с разходите. Какво правеше тук тази месечна вноска? Сумата бе различна, но датата беше една и съща всеки месец. Петнайсети. Фактурата не беше като онези, които се срещаха в другата сметка на Еберт. А имаше и номер, отбелязан срещу всяко плащане. Сервизният номер на силите за сигурност — освен ако не грешеше.
Чен се върна назад, за да провери дали не е сгрешил, след това прехвърли номерата. Да, тук беше, това е връзката. Затвори файла и се отпусна назад, взрян в централното бюро. Там беше тихо. Добре. Тогава щеше да направи това последно запитване.
Зададе сервизния номер, после изписа кода за достъп. За момент екранът остана празен и Чен се зачуди дали ще се появи надпис като преди — ИНФОРМАЦИЯТА ОТКАЗАНА. НЕОБХОДИМ КОД ЗА ДОСТЪП „А“. Но след това се появи лице.
Чен се взря в него за момент, после се намръщи. По някаква причина беше очаквал да го разпознае, но се оказа просто лице — като лицето на всеки друг млад офицер; гладко избръснат и красив по онзи странен начин на хун мао.
Известно време преглежда файла, но там нямаше нищо. Само че Еберт беше служил с този мъж преди няколко години — към щаба на Толонен, когато и двамата са били кадети. Беше трудно да разбере какво го теглеше към това лице, а беше на съвсем първата страница от досието. Беше номер. Отпратката, кодираща старшия офицер, на когото бе докладвал младият кадет, докато е бил на гарнизон в Бремен преди десет години. Чен рязко си пое въздух.
Де Вор!
Затвори екрана и се изправи, като сега се чувстваше почти главозамаян, че беше направил връзката. „Сега те пипнах, Ханс Еберт — помисли си той. — Да, и ще те накарам да си платиш за обидата.“
Чен си събра документите и ги върна в джоба си, после пак погледна към централното бюро, спомняйки си как беше реагирал приятелят му Лаутнер — споменът помрачи триумфа му. След като преглътна горчивината си, поклати глава. В този свят беше така. Нямаше смисъл да очаква друго.
Усмихна се мрачно, несъзнателно изтривайки бузата си, след това се върна и започна да си проправя път обратно през мрежата от проходи към изхода.
„Да — мислеше си. — Сега те пипнах, копеле. Ще прикова топките ти към шибания под заради онова, което си направил. Но първо ти, Аксел Хаавикко. Първо ти.“
Глава 4
Тлъсто лице — черно сърце
Де Вор беше в планината, безжизнените тела на двете алпийски лисици висяха на кожени ремъци на гърба му, козината им беше изцапана с кръв. В лявата си ръка той държеше лъка, с който ги беше убил, а в дясната — двете покрити с кръв стрели, които бе измъкнал от плътта им.
Беше изминал един час след зазоряване и планините под него бяха обвити в мъгла. Стоеше високо, много над линията на снега. От лявата му страна, под него, планината беше плътно залесена, високи борове покриваха повечето от ниските склонове, простиращи се надолу в мъглата. Засмя се, наслаждавайки се на свежестта на утрото, дъхът му се виеше пред него. Нямаше по-красива гледка от планините в разгара на лятото. Огледа се наоколо си и след като плъзна стрелите в дълбокия джоб на кожената си дреха, започна да си проправя път надолу, към руините на замъка.