Чертите на Гезел се втвърдиха.
— Дайте ми другите карти. Картите на Бремен.
— А вие какво ще ми дадете?
Но преди Гезел да успее да отговори, прекъсна го жената, Ашър.
— Тук си говорите за сделки, но на мен нещо не ми е ясно, ши Търнър. Ако сте толкова могъщ, ако можете да сторите толкова много, тогава защо имате нужда от нас? Тази база, която сте построили, нападението над Хелмщат, убийството на Ван Хсиен — всяко от тези неща е далеч извън онова, което може организацията ни. Защо в такъв случай ние?
Гезел я погледна ядно, Де Вор се взря за момент във водача на Пин Тяо, след това, полуобърнат, извърна поглед към жената.
— Защото онова, което аз мога, е ограничено.
Тя се засмя студено, върна му погледа с неприкрита омраза.
— Ограничено от какво?
— От средства. От възможности.
— А пък ние ги имаме, така ли?
— Не. Но имате нещо много по-ценно. Организацията ви има потенциал. Огромен потенциал. А всичко това — всичко, което търпеливо съм градил през последните осем години — е, както ши Мах толкова точно отбеляза, неподвижно. Вашата организация е различна. Тя е нещо като организъм, способен на растеж. Но е необходимо да създадете най-добрия климат за този растеж. Онова, което направихме вчера, беше началото. То едновременно и издигна обществения ви имидж, и ви даде значителна огнева мощ. И двете неща сериозно ви подсилват. Без мене обаче нямаше да се доберете до тях.
Прекъсна го Гезел.
— Грешите. Вие имате нужда от нас.
Де Вор се обърна.
— Съвсем не. Можех сам да превзема Хелмщат. Видяхте хората ми, ши Гезел. Дори отбелязахте колко добри са обучението и дисциплината им. Е, имам още хиляда там, откъдето дойдоха тези. И още хиляда зад тях. Не, поисках вчера да се присъедините към мене, защото този тип отношения, които е необходимо да установим, трябва да са реципрочни. Трябва да се дава и да се взема. Аз ви дадох Хелмщат. Както след време ще ви дам Бремен. Но и вие трябва да ми дадете нещо в замяна. Не кой знае какво. Още не съм ви го поискал. По-скоро нещо дребно, което да укрепи партньорството ни. Нещо, което може би ще ми бъде трудно да извърша сам.
— Дреболия? — Гезел го гледаше подозрително.
— Да. Искам да убиете някого вместо мене. Дете.
— Дете?
Де Вор щракна с пръсти. Образите на екраните се промениха; показаха дузина различни портрети на тийнейджърка с пепеляворуса, дълга до раменете коса, хлабаво сплетена на няколко плитки, вързани една за друга. Кокалестата й тънка фигура беше хваната в дузина различни пози; облечена беше или във всекидневни дрехи, или елегантно по последната мода на Първо ниво.
— Но това е…
— Да — Де Вор вдигна поглед към екраните. — Това е Джелка Толонен. Дъщерята на маршал Толонен.
Тренировката на Джелка тъкмо беше свършила, когато в тренировъчната зала влезе баща й. Като го видя, инструкторът й, Шан Че, се поклони, после се оттегли и се зае с нещо в далечния край на гимнастическия салон.
Чула различни стъпки, тя се обърна, след което се засмя; младото й лице се превърна в огромна ослепителна усмивка.
— Татко! Върнал си се рано! — Прекоси залата и протегна ръце да го прегърне. — Какво има? Не те очаквах преди края на седмицата?
— Нищо — каза той, като се усмихна и се наведе да я целуне по челото. — Почти бях забравил…
— Какво си забравил?
Толонен положи ръка на рамото й.
— Не тук. Хайде да излезем. Ще поговорим веднага след като се преоблечеш, нали?
Стоеше и се оглеждаше из стаята й, докато тя си вземаше душ. Не беше типичната стая на младо момиче. По никой начин. В кутия в един от ъглите имаше бухалки и полицейски палки, тренировъчни мечове и тояги, а близо до него високо на стената висеше портрет в ярки цветове на Му-Лан, известната героиня от войната, облечена в пълно бойно снаряжение, с плашещо изражение и предизвикателна поза. Стари карти и схеми покриваха предните стени на вградените гардероби отляво, докато по-голямата част от стените вдясно бяха изпълнени с творения от собствената ръка на Джелка — машинария и оръжия, чиято грозна цел някак си контрастираше с изящната елегантност на перото й.
Стар фотьойл, отрупан с многоцветни копринени възглавнички, до едната стена, внасяше малко лукс, но леглото й беше спартанско, покрито с обикновен тъмносин чаршаф. До него, под високото половин ръст огледало, се намираше бюрото й — с дъска за уей чи вдясно, с книги и документи, подредени спретнато в левия му край. Прекоси стаята и ги заразглежда — беше му интересно да види какво чете тя.
Най-отпред на бюрото, с лицето надолу до комуникатора й, имаше екземпляр от книгата на Сун Дзъ „Изкуството на войната“, Пин Фа. Той я вдигна и прочете абзаца, който тя беше подчертала: