„Ако не е в интерес на държавата, не действай. Ако не можеш да успееш, не използвай войски. Ако не си в опасност, не се бий.“
Усмихна се. По темата бяха написани десетки хиляди книги, откакто Сун Цу първи е написал трактата си преди две хиляди години, но никой не беше стигнал толкова близо до схващането за същността на въоръжената борба, както в Пин Фа. Пак остави книгата с лице надолу, след това за момент огледа дъската за уей чи — забеляза как голям хребет от черни камъни се е вклинил между два района на бялата територия и ги е разделил. Имаше и други книги, струпани върху бюрото — Сан Куо Ян И, „Романът за трите царства“, Ву Чин Цун Яо на Цен Кунлян, „Същност на бойната класика“ и между тях — Мен Ке — но онова, което привлече вниманието на маршала, беше малко невзрачно томче в оранжева подвързия, сбутано в края на бюрото. Протегна се и го измъкна от купчината.
Беше много старо, краищата на корицата се бяха извили, а хартията вътре — доста пожълтяла. Но не това му беше хванало окото, а думите на корицата. Или по-скоро една дума в частност. Китай.
За известно време се взира в корицата намръщен. Не беше чувал това понятие — нито пък го бе виждал написано — повече от четирийсет години. Китай. Името, което Чун Куо, Средното царство, е имало преди Цао Чун. Или поне името, с което са го наричали на Запад. Прелисти книгата, зачитайки случайни абзаци, после я затвори — пулсът му се беше ускорил. Ислям и комунизъм. Америка и Русия. Съвети и империалисти. Това бяха празни понятия. Понятия от друга ера. Забравена, забранена ера. Загледа се за малко по-дълго в корицата, след това кимна на себе си — знаеше какво трябва да направи.
Обърна се, след като я чу да си пее тихо в съседната стая, докато се облича, после се принуди да се отпусне, да накара яда и напрежението да паднат от него. Почти сигурно беше грешка. Щеше да открие кой й беше дал това и да го накара да си плати.
— Е? — попита тя, застанала на вратата; усмихваше му се. — Сега ми кажи. Какво има?
Видя го как гледа надолу към книгата в ръцете си.
— Момент. Първо, откъде взе това?
— Това? Беше в твоята библиотека. Защо, не трябваше ли да я вземам?
— В моята библиотека?
— Да. В онази кутия с разни неща, която докара преди три седмици. Моята ама, Лу Као, ги разопакова и ги подреди тук-таме. Не забеляза ли?
— Не е трябвало да го прави — започна той раздразнен. — Това бяха неща, които ми беше изпратил генерал Ноченци. Неща, които бяхме изровили по време на конфискациите. Специални неща…
— Съжалявам, татко. Ще й кажа. Ала тя не е можела да знае.
— Не… — тонът му се смекчи, след това той се засмя, успокоен, че е било само това. — Прочете ли нещо от това?
— Оттук-оттам — усмихна се тя, вглеждайки се в себе си за момент. — Но е странно. Поднесено е като факти, а прилича на художествена измислица. Всички твърдения са погрешни. Почти всички. Пък и онази карта в началото…
— Да — за момент той претегли книгата на ръка, после я погледна отново. — Е, предполагам, че не е станало нищо лошо. Но чуй. Това е забранена книга. Ако някой разбере, че си прочела дори и най-малката част от нея… — Той поклати глава. — Е, нали разбираш?
Тя сведе глава.
— Както желаеш, татко.
— Добре. Тогава по онзи, другия въпрос… — Той се поколеба, след това късо се изсмя. — Е, знаеш от колко отдавна сме приятели с Ханс Еберт. Колко близки са били винаги нашите семейства.
Тя се засмя.
— Ши Еберт ми е като чичо.
Усмивката на баща й веднага се разшири.
— Да. Но аз отдавна желая нещо повече от това. По-здрава, по-близка връзка между семействата ни.
— По-близка… — тя се вторачи в него, без да разбира.
— Да — изрече той и я погледна нежно. — Отдавна си мечтая един ден да се омъжиш за сина на стария ми приятел.
— За Ханс? Ханс Еберт? — Сега очите й се бяха присвили и го наблюдаваха.
— Да. — Той извърна поглед с усмивка. — Но е повече от мечта. Виж сега, Клаус Еберт и аз стигнахме до споразумение.
Тя усети, че изстива.
— Споразумение?
— Да. Клаус беше много щедър. Зестрата ти ще е значителна.
Тя се изсмя нервно.
— Не разбирам. Зестра? Каква зестра?
Той се усмихна.
— Извинявай. Трябваше да поговорим с тебе за всичко това още преди, но нямах време.
Обля я вълна от гняв. Поклати предизвикателно глава.
— Но ти не можеш…
— Мога — каза той. — Всъщност изобщо не става въпрос за това, Джелка. Всичко е уредено още преди десет години.