— Преди десет години? — тя разтърси удивено глава. — Ама аз бях на четири…
— Знам. Но тези неща трябва да се направят. Такъв е нашият начин. В края на краищата Ханс е наследник на огромна финансова империя. Няма смисъл по тези въпроси да цари несигурност. Пазарите…
Тя погледна надолу, думите му я заливаха, без да ги чува. Дъхът й се беше спрял в гърлото й. Баща й я беше продал на сина на най-добрия си приятел. О, тя беше чувала за такива случаи. Всъщност някои от съученичките й бяха сгодени по този начин. Но тук ставаше въпрос за самата нея.
Вдигна поглед към него, потърси в очите му някакъв знак, че той разбира как се чувства тя, но нямаше нищо; само решимостта му да свърже двете семейства.
Гласът й беше тих, изпълнен с укор.
— Татко… как можа?
Той се засмя, но сега смехът му беше твърд, а когато проговори, думите му съдържаха известно недоволство:
— Как можах какво?
„Да ме продадеш“ — помисли си тя, но не можа да изрече думите. Преглътна и наведе глава.
— Трябваше да ми кажеш.
— Знам. Но си помислих… е, помислих си, че ще ти е приятно. В края на краищата Ханс е красив млад мъж. Повече от половината момичета Отгоре са влюбени в него. А ти… е, само ти ще станеш негова съпруга. Съпруга на генерал. Съпруга на глава на компания. И не на коя да е компания, а на „Джен Син“.
Беше вярно. Трябваше да е доволна. Приятелките й от училище щяха да й завиждат. Да позеленеят от завист. Но мисълта за това някак си бледнееше в сравнение с предателството на баща й. Той не я бе попитал. Не беше взел под внимание чувствата й. Би ли постъпил така, ако майка й беше жива?
Потръпна, след това го погледна отново.
— Значи трябва да се омъжа за него?
Той кимна напрегнато със сериозно лице.
— Уредено е.
За момент пак се взря в него, изненадана от твърдата нотка в гласа му, след това сведе глава.
— Много добре. Тогава ще постъпя, както казваш.
— Хубаво — той се усмихна сковано, после наведе поглед към таймера на китката си. — Тогава най-добре повикай твоята ама и я накарай да те облече. Вече минава единайсет, а казах, че ще сме там в един.
Тя се вторачи в него с удивление.
— Този следобед?
Той й върна погледа и се намръщи, сякаш изненадан от въпроса й.
— Разбира се. Побързай сега, любов моя. Побързай, за да не закъснеем.
Джелка се поколеба загледана в него малко по-дълго — видя как беше свел поглед към книгата в ръцете си, сякаш там имаше загадка, която трябва да разреши, — след това се обърна и отиде в другата стая, за да потърси Лу Као.
— Е, какво има?
Одън отведе Еберт настрана, там, където двамата от охраната не можеха да ги чуят.
— Мисля, че може да сме се натъкнали на нещо.
Еберт се усмихна.
— На какво нещо?
— На връзка. Възможно обяснение за станалото миналата нощ.
Усмивката на Еберт се разшири.
— Колко сериозна връзка? Достатъчно сериозна, за да ме накара да закъснея за среща с жената на министъра?
Одън му върна усмивката.
— Така мисля.
Излязоха навън. Затворникът беше хан. Млад мъж в края на двайсетте години. Беше добре облечен и доста чист, макар да се потеше обилно.
— Кой е тоя? — попита Еберт, сякаш мъжът нямаше живот, нямаше идентичност, различна от тази, която той или Одън щяха да му дадат.
— Близък роднина на един от убитите. Жертвата е търговец, Лу Тун. Този е негов трети братовчед, Лу Ван-пей. Изглежда, е зависел финансово от Лу Тун. За да си плаща комарджийските дългове и такива работи.
Лу Ван-пей бе навел глава при споменаването на името му, ала никой от офицерите не му обърна и най-малко внимание. Очите му ги последваха, докато те се движеха из помещението, но иначе беше съвсем притихнал. Нямаше никакъв избор, защото беше здраво вързан за стола.
Еберт се огледа из оскъдно мебелираната стая.
— И какво сте открили?
— Съдебните улики сочат, че бомбата е била скрита в пакет — подарък, донесен в апартамента на Лу Тан само минути преди експлозията. Изглежда, че нашият човек е доставил този пакет.
— Ясно. Значи в този случай имаме нашия убиец?
— И да, и не. Ван-пей е нямал представа какво е онова, което доставя. Това не означава, че, да кажем, не е виновен в някаква малка степен, защото се е съгласил да го донесе.
— Вместо някого другиго?
Одън се усмихна.
— Точно така. Вместо трима мъже. Бизнес съперници на Лу Тун, така казали. Изглежда са купили комарджийските дългове на нашия приятел, после му предложили да изчистят всичко, ако им направи малка услуга.