— Пакетът.
— Точно така. Казали му, че искат да изплашат братовчед му. Малко да го поразтърсят.
Еберт се разсмя.
— Е… И така и направили!
— Да — за момент Одън погледна надолу. — И с това щяло да се свърши, ако не беше фактът, че Ван-пей тук не се доверил на новите си приятели. Скрил камера в себе си, когато отишъл да вземе пакета. Ето…
Подаде на Еберт триизмерна снимка, след това видя как първоначалното му озадачение се сменя с облекчена усмивка.
— Де Вор…
Одън кимна.
— Да. Но Ван-пей е имал работа с другите двама отпред. Те са водили всички разговори.
— И кои са те?
— Единият е бивш служител от сигурността. Макс Виганд. Изглежда добър. Има отлично служебно досие.
— А другият?
— Не можахме да го идентифицираме. Но погледнете бледата му кожа. Изглежда албинос. Ако е така, може би носи контактни лещи, за да прикрие цвета на очите си.
— Хммм… — Еберт му върна снимката. — А какво знае нашият човек тук?
— Нищо повече. Мисля, че говори истината. Проверих за комарджийските дългове. Предполагам, че е станало точно както ни каза.
Еберт кимна, после се обърна и за първи път, откакто беше влязъл в помещението, погледна право към хана.
— Добре. Остави ни сами за момент. Ще видя дали няма да мога да науча още нещо.
Когато Одън излезе, той прекоси стаята, изправи се точно пред хана и презрително се загледа надолу към него.
— Доколкото става въпрос за мене, ши Лу, и скапано лайно не давам, дори и вие, хан, да се изколите един друг, докато коридорите почервенеят. Ако това беше всичко, за което става въпрос тук, щях да те пусна да си вървиш. Но не е. Ти направи грешка. За мене — съдбовна грешка. Но за тебе…
Злонамерено шибна с камшика и удари хана по носа. Ван-пей дръпна глава назад, изохка, очите му се разшириха от шока. От носа му обилно потече кръв.
— Кажи ми истината. Каква е връзката ти с тези мъже? Кога започна да работиш за тях?
Ван-пей се опита да поклати глава, но Еберт го удари отново; жилещ удар през ухото, който го накара да извика; лицето му се изкриви от болка.
— Никога не съм ги виждал преди… — започна той. — Както казах…
Третият удар го блъсна назад; столът под него се катурна. Еберт веднага се приближи и го зарита — веднъж, втори, трети път — в стомаха. Силни, злобни удари, които накараха хана да се свие надве, едва поемайки си дъх.
— Не знаеш нищо, а? Нищо! Шибаняк! Скапан шибан жълтур! Разбира се, че не знаеш нищо!
Риташе отново и отново, този път — по-ниско. Ханът започна да повръща. Еберт се извърна отвратен. Естествено, че оня не знаеше нищо. Де Вор не беше такъв глупак. Този път се беше подхлъзнал. Трябваше да се държи далеч от това. Трябваше да остави двамата си главорези да му свършат мръсната работа.
Вратата зад него се отвори.
— Добре ли сте…?
Погледна към Одън с усмивка.
— Добре съм. Но тоя е мъртъв.
Одън се втренчи в него за момент, след това кимна.
— А охраната?
Еберт отново погледна към хана, усмивката му се разшири.
— Не са видели нищо? Нали? Оправи се с тях, Уил. Ще ти се реванширам.
Ханът лежеше там, борейки се да си поеме въздух, уплашените му очи се взираха в тях умолително.
Одън кимна.
— Слушам. Но защо? В края на краищата имаме връзката.
— Да. И ще я запазим, разбираш ли? Искам Де Вор. Искам да го прикова. Но искам да го направя аз. Аз. Разбираш ли? Не някое друго копеле.
Одън гледаше надолу със замислено изражение.
— Разбрано.
— Добре. Тогава ще те оставя да оправиш нещата. Вече накарах жената на министъра да чака твърде дълго.
Когато Хаавикко излезе от офицерската столова, Чен го чакаше. Прикри се; внимаваше младият хун мао да не го забележи, макар че беше повече от пиян. Усмихна се горчиво. Да, беше написано в досието му — наред с цялото скандалджийство, ходенето по курви, хазарта и всички останали гафове в службата.
Но това не беше нищо в сравнение с предателството му. Чен усети гневна тръпка да преминава през него и ръката му веднага се озова върху дръжката на ножа. Е, ако трябваше, можеше да изтръгне признание от него — парченце по парченце. Чен се придвижи настрани и спря. Хаавикко също беше спрял и се бе облегнал на стената несигурно, сякаш готов да си изповръща червата. Но когато в него се блъсна колега офицер, се обърна бързо и изрече ругатня. Офицерът протегна ръце пред себе си за извинение, отдръпна се, после се обърна и се отдалечи, като клатеше глава.
Чен усети раздразнението да се надига отново в него. Хаавикко беше позор. Като си помислиш какви перспективи е имал… А да се съсипе така… Поклати глава, след това отново започна да се движи, като продължаваше да наблюдава мъжа.