Бе видял как Хаавикко се бори с комбинацията на вратата си, как после се блъска в стената, докато три пъти се опитва да уцели с окото си идентификатора. Тогава Чен се задвижи бързо, затича се през последните няколко чи, докато вратата започваше да се затваря.
Когато Чен влезе в стаята, Хаавикко се олюляваше насам-натам, кръвясалите му очи бяха полузатворени, куртката — вече съблечена.
— Какво, по дяволите…?
Чен бе измъкнал ножа си. Голям нож със зловещо извито острие, което проблясваше остро като бръснач на светлината от потона.
— Хаавикко? Аксел Хаавикко?
Видя искрите на ужас в очите на младия мъж, когато той заотстъпва назад и почти се строполи на леглото.
— Какво… какво искаш? — Думите бяха почти неразчленими.
— Мисля, че знаеш… — започна Чен и се приближи. Но Хаавикко вече не беше несръчен. След нападението на мъжа Чен се озова хвърлен по гръб, а ножът му — избит от ръката му с жилещ удар. Но преди Хаавикко да успее да продължи, Чен се претърколи настрана и отново скочи на крака, с тяло, извито в защитна стойка.
Хаавикко беше с лице към него, приведен, с широко отворени очи, наблюдаваше всяко движение на Чен, вече не изглеждаше пиян. Олюля се леко, сякаш се готвеше да нападне, но на Чен му беше ясно, че не това е намерението на Хаавикко. Чакаше Чен да се протегне за ножа си, който лежеше точно зад него до вратата. Именно това би направил самият той. Чен кимна едва-едва, изведнъж изпълнил се с уважение към способностите на мъжа. Никой, нито дори Кар, никога не бе успявал толкова бързо да избие ножа от ръката му.
— Е? — попита Хаавикко, този път ясно; думата се оформи като капка киселина. — Какво искаш?
Чен предизвикателно вдигна брадичка.
— Ще ти кажа какво искам. Искам отговори.
Хаавикко се изсмя горчиво.
— Отговори? Какво искаш да кажеш? — Но в очите му затрептя слабо колебание, едва забележима следа от страх.
— Мисля, че знаеш повече, отколкото изглежда. Мисля, че си извършил едно или две неща, от които се срамуваш. Неща, които ги няма дори в досието ти.
Чен видя как той пребледня при тези думи, как кожата около очите му се изпъна.
— Кой те изпраща? Да не е Лю Чан?
— Лю Чан? Кой пък е тоя?
Хаавикко изсумтя отвратен.
— Знаеш дяволски добре какво искам да кажа. Лю Чан, съдържателят на вертепа. От Западния остров. Той ли те изпрати? Или е някой друг?
Чен поклати глава.
— Нещо бъркаш, лейтенант. Аз съм войник, не съм биячът на някой сводник. Забравяш къде сме. Това е Бремен. Как може един бияч да се озове тук?
Сега поклати глава Хаавикко.
— Издължих му се за всичко. Доста е нечестен, не мислиш ли?
„Кой?“ — зачуди се той, но каза:
— Аз съм Чен… капитан Као Чен.
Хаавикко се изсмя кисело, после разтресе глава.
— Откога произвеждат в капитани хан? Ръката на Чен бавно се плъзна към куртката му.
— Опитай нещо и ще ти счупя врата.
Чен погледна към него, студено срещна очите му, пръстите продължаваха да ровят в джоба и след малко се появиха с паспорта му. Хвърли го към Хаавикко, който го хвана сръчно; изобщо не изпускаше от поглед лицето на Чен.
— Отстъпи назад… Две крачки.
Чен се отдръпна и се огледа из стаята. Беше гола — легло, гардероб, един-единствен стол. Снимка на момиче в рамка върху малката нощна масичка. Униформената туника на Хаавикко висеше смачкана върху вратата на гардероба — там, където я беше захвърлил.
Хаавикко разгледа паспорта, повъртя го в ръце, след това го хвърли обратно на Чен с ново изражение в очите — озадачение, може би любопитство.
Чен прибра паспорта в джоба си.
— Имаш проблеми, нали, Хаавикко? Като изключим дълговете ти.
— Не знам какво искаш да кажеш.
— О, мисля, че знаеш. Този път приятелите ти са те хвърлили на кучетата. Оставили са те ти да го отнесеш.
Хаавикко се засмя язвително.
— Приятели? Нямам приятели, капитан Као. Ако си чел досието ми, трябва да знаеш поне това.
— Може би. А може би това е просто друга поза — като преструвката, че си пиян, която ми сервира по-рано.
Хаавикко дишаше дълбоко, неравно.
— Видях те преди, когато влязох в столовата. Като забелязах, че си кротуваш на същото място, когато излязох, знаех, че ме преследваш.
— С кого се срещна?
— С никого не съм се срещал. Отидох там да разбера нещо.
Чен присви очи.
— Тогава значи не си се срещнал с Фест? Забелязах го да влиза в столовата точно преди тебе. Служил си с него, нали?
За момент Хаавикко замълча, след това поклати глава.
— Не съм се срещал с Фест. Но да, служил съм с него. Под командването на генерал Толонен.