— И на майор Де Вор.
— Бях прикрепен към Де Вор за един месец, да.
— По времето на убийството на министър Лу.
— Точно така.
Чен кимна.
— И трябва да вярвам на тези глупости?
Устните на Хаавикко се изкривиха презрително.
— Вярвай на каквото си искаш, но не съм се срещал с Фест. Ако искаш да знаеш, отидох там, за да се опитам да подслушам какво казва той.
— Да не би да го изнудваш?
Хаавикко се наежи.
— Слушай, какво искаш? За кого работиш, капитан Као?
Чен веднага забеляза предизвикателството в очите му, след това отново се огледа из стаята. Нещо постоянно го човъркаше. Нещо, което не беше осъзнал, докато не забеляза лейтенантския знак върху туниката, висяща от вратата на шкафа. Разбира се! Хаавикко беше останал със същия чин през последните осем години. Но защо? В края на краищата, ако работеше за Еберт…
Отново погледна към Хаавикко, клатейки глава, след това тихо се разсмя.
Хаавикко бе напрегнат, очите му — присвити, подозрителни.
— Какво има?
Но сега Чен се смееше по-силно, цялото му поведение изведнъж се беше променило. Седна на леглото и вдигна поглед към Хаавикко.
— Точно така е, сгреших с тебе. Съвсем сгреших — и той разтресе глава. — Помислих си, че работиш за Еберт.
— Еберт! Това копеле! — После на Хаавикко изведнъж му просветна; беше разбрал. — Тогава… — Изсмя се кратко.
— Богове! А аз си помислих…
За момент двамата мъже се втренчиха един в друг, успокоението им — внезапното им просветление — се помрачи от сянката на Еберт.
— Какво е направил? — попита Чен, докато се изправяше, със сериозно лице и очи, изпълнени със симпатия. — Какво е направил, Аксел Хаавикко, за да те накара да се самоунищожиш?
Хаавикко сведе поглед, потрепервайки, след това пак срещна очите на Чен.
— Значи го няма в досието ми?
Чен поклати глава.
— Не. Предполагам, че не би и могло. Той би го видял, нали? — За момент замълча, взирайки се със симпатия в Чен.
— А ти, Као Чен? На тебе какво ти е направил, за да го мразиш толкова силно?
Чен едва-едва се усмихна.
— О, това е дреболия. Въпрос на раса. — Но си мислеше за приятеля си Павел и за смъртта му по време на атаката срещу къщата на надзирателя. Беше дело на Ханс Еберт.
— Е… И сега какво, Као Чен? Ще вървим ли всеки по пътя си или омразата ни към него е достатъчно силна, за да ни обедини?
Чен се поколеба, после се усмихна и кимна.
— Така да бъде.
Останалите водачи на Пин Тяо се бяха отправили право към крузъра, очевидно изнервени, че се намират навън, на открито, но жената, Ашър, изостана, спря до парапета, за да огледа разкриващия се планински пейзаж. Де Вор се присъедини към нея до перилата, като известно време правеше онова, което и тя — опиваше се от абсолютната грандиозност на гледката.
— Планините. Толкова са различни…
Де Вор обърна глава и я погледна. Имаше толкова фини черти; по тях нямаше нищо излишно. Той се усмихна — това, което видя, му харесваше. В нея нямаше нищо грубо, нито меко: строгата й, почти скулптурна красота се подчертаваше от елегантната подстрижка на хубавата й, наситеночерна коса, от малкото й, стегнато и с добре оформени мускули тяло. Беше толкова силно, гъвкаво създание и с толкова остър ум. Жалко. Хабеше се с Гезел.
— По какъв начин различни?
Тя продължи да се взира напред, сякаш без да разбира, че той я гледа.
— Не знам. Предполагам по-строги. По-сурови. Много по-могъщи и по-диви, отколкото изглеждат на екрана. Като живи са…
— Истински са, ето защо.
— Да… — Тя леко завъртя глава, дъхът й се виеше в студения въздух.
Той кимна с глава в посока на крузъра.
— И вие… вие също сте различна. Истинска сте. Не като тях. Например планините. Нещо във вас им отговаря. В това отношение сте като мене. Те могат да стигнат до вас.
Погледът й несигурно се втвърди, след това тя отново извърна очи.
— Грешите. Ние нямаме нищо общо, Търнър. Нито дори това. Виждаме го през различни очи. Искаме различни неща. — Тя потръпна, след това пак го погледна. — Вие сте различен. Служили сте им, не помните ли? Аз никога не бих могла да сторя това. Да направя такъв компромис със себе си, независимо какъв ще е краят.
— Така ли мислите?
— Знам го.
Той се усмихна.
— Тогава да бъде по вашему. Но си спомнете това, когато си тръгнете оттук, Емили Ашър. Познавам ви. Мога да виждам през вас — като през лед.
Тя задържа погледа си върху него — горда, предизвикателна — след това пак се взря в планините със слаба усмивка на устните си.