— Вие виждате само отражения. Ваши отражения във всичко. Но по такъв начин мисли целият ви вид. И не сте виновен вие. Мислите, че светът е оформен така, както го виждате. Ала има цяло измерение, за което сте слепи.
— Искате да кажете любовта? Човешкото разбиране? Добротата? — той се изсмя късо, след това поклати глава. — Тези неща не съществуват. Не и наистина. Те са илюзии. Маски на реалността. А пък реалността е като тези върхове — красива, но и сурова, безкомпромисна и студена като безвъздушните пространства между звездите.
Тя остана мълчалива за момент, сякаш обмисляше онова, което беше казал. След това се обърна към него.
— Трябва да вървя. Но ви благодаря, че ми позволихте да видя това.
Де Вор се усмихна.
— Заповядайте пак. По всяко време, когато пожелаете. Ще ви изпратя крузъра си.
Той я гледаше как се качва по стълбите и влиза вътре. След малко чу включването на големите двигатели на крузъра.
Обърна се и се взря в покрития със сняг метален купол. Леман стоеше до входа — гологлава, висока, мършава фигура дори под огромните кожи. Де Вор се отправи натам, докато зад него големият кораб се издигаше над хангара и бавно завиваше на север.
— Какво има? — попита.
— Успех — безстрастно отговори Леман. — Открихме комбинацията.
За миг положи ръка върху рамото на Леман, обърна се да види как крузърът бавно се издига в синевата, после пак се извърна с усмивка и кимна на себе си.
— Добре. Да вървим тогава да видим с какво сме се сдобили.
След минути стоеше пред отворения сейф, свел поглед към съдържанието му, разпръснато на пода в краката му. Сейфът имаше три отделения. Най-горното съдържаше над двеста кредитоносителя — „чипове“ от лед, всеки на стойност между петдесет и двеста хиляди юана. Във второто, по-малко отделение, в средата имаше няколко бижута. Третото, маскирано като луковица в пространството на сейфа, съдържаше малка колекция от съкровища на изкуството: свитъци, печати и антични съдове.
Де Вор се наведе и вдигна едно от нещицата, за да го разгледа за момент. След това се обърна и го подаде на Леман. Беше малка, изключителна скулптура на кон. Бял кон с кобалтовосиньо седло и стремена и светлокафява муцуна и опашка.
— Защо това? — попита Леман и го погледна.
Де Вор си взе фигурката, пак я разгледа, после вдигна поглед към Леман.
— Колко ли е старо?
Леман му върна погледа.
— Знам какво е. От династията Тан — отпреди хиляда и петстотин години. Но не това имах предвид. Защо е тук, в този сейф? Мислех, че днес само Фамилиите притежават подобни неща.
Де Вор се усмихна.
— Сигурността трябва да върши всякакви работи. Онова, което е скъпо Горе, невинаги има стойност долу. Някои босове от Триадата предпочитат нещо по-… материално, да кажем, от парите.
Леман поклати глава.
— И пак не е това, което имах предвид. Кредитоносителите — те са платежно средство, нали? Неофициални разходи за осемте гарнизона, заобикалящи Пустошта.
Усмивката на Де Вор избледня бавно. После той се изсмя късо.
— Откъде знаеш?
— Има смисъл. Сигурността трябва да върши много неща, които е по-добре да не станат обществено достояние. Подобни дела са ценни именно защото са толкова секретни. Какъв по-добър начин да се финансират, освен чрез отпускането на средства за несъществуващо въоръжение и после тези средства да се превърнат в кредитоносители?
Де Вор кимна. Действаше се точно по този начин.
— С бижутата е същото. Вероятно са били иззети по време на конфискациите. Мога да си представя, че са били оставени настрана по заповед на някого от най-високо място — да кажем, Ноченци — така че да не се появят в официалните описи. По документи те никога не са съществували, следователно, никой не трябва да се отчита за тях. Но дори и така, те са истински и могат да бъдат продадени. И това пак ще финансира огромна част от секретната дейност. Но конят…
Де Вор се усмихна, внезапно изненадан от прозорливостта на младия мъж. Кредитоносителите и бижутата: в най-добрия случай струваха два милиарда юана на черния пазар. Достатъчно, за да се движат нещата цяла година. Дългосрочно погледнато обаче, бяха печално неадекватни. Имаше нужда от четири, може би пет пъти по толкова, просто за да довърши мрежата от крепости. В това отношение конят и двете други фигурки — малкият Буда с лице като луна и бялата нефритова скулптура на Куан Ин — бяха като подарък от боговете. Всяка от тях струваше толкова, колкото (а потенциално и много повече от това) останалите части от съдържанието на сейфа, взети заедно.
Но Леман беше прав. Какво правеха те тук? Какво беше накарало Ли Шай Тун да предаде три толкова безценни съкровища? Какво планираше да извърши? Какво бе това, което се нуждаеше от такова разточително плащане?