Срещна погледа на албиноса и се усмихна.
— Не знам, Щефан. Още не.
Остави коня, вдигна деликатната богиня с кожа от нефрит и я завъртя в ръцете си. Беше съвършена. Меките гънки на робата й, ведрото изражение на лицето й, нежният начин, по който държеше детето на гърдите си: всеки отделен елемент беше майсторски изработен сам по себе си.
— Какво ще правиш с тях?
— Ще ги продам. Две от тях със сигурност.
„Да — помисли си той, — старецът Левер ще ми намери купувач. Някой, който много повече се интересува от тях, отколкото от стойността, която биха имали.“
— А другата?
Де Вор сведе поглед към малката скулптурна богиня.
— Тази ще задържа. Поне засега. Докато намеря нейното предназначение.
Пак я остави долу, до коня, после се усмихна. Двете фигури бяха толкова реалистични, толкова съвършени във всеки детайл, че за момент изглеждаше, сякаш се нуждаят само от една негова дума, за да оживеят. Задиша дълбоко, след това кимна на себе си. Не беше случайност, че се бе натъкнал на тези неща. Не беше инстинкт това, че се канеше да задържи богинята. Не! Зад всичко това стоеше сила, която придаваше форма на събитията, преминаваше като тъмен вятър на фона на всичко.
Вдигна поглед към Леман и видя как той го наблюдава.
„А какво би направил ти с това, мой ултрарационални приятелю? Или ти, Емили Ашър, с едностранния си поглед към мене? Би ли си помислила, че съм омекнал? Би ли мислила за слабост в мене? Ако да, ще сгрешиш. Защото тук е моята сила: в онова усещане да си движен от мрака.“
В най-чистата си същност — в онези малко и редки моменти, когато булото се вдигаше и той виждаше нещата ясно — усещаше всичко човешко да пада от него; всички чувства, целият смисъл на „аза“ се изтриваха моментално от тъмното и мълчаливо налягане в най-дълбоките му бездни. В такива моменти ставаше като камък — чист бял камък — оставен върху дъската; просто пионка, управлявана от някой по-велик от него в игра, чийто мащаб дребният му човешки мозък едва ли можеше да разбере.
Игра на тъмнина и светлина. На слънца и луни. На самото пространство и време. Игра толкова огромна, толкова сложна…
Погледна надолу, дълбоко разтърсен от мисълта: от студената, кристалночиста абстракция на такава огромна и универсална игра.
— Добре ли си? — в гласа на Леман липсваше каквато и да е симпатия; беше като механична реакция.
Де Вор се усмихна, мислите му бяха далеч от тази стая, от това конкретно място и време.
— Извинявай, Щефан. Мислех си…
— Да?
Вдигна поглед.
— Искам да проследиш жената заради мене. Да откриеш каквото можеш за нея. Разбери дали е вярно онова, което казват за нея и Гезел.
— И?
Отново погледна надолу към богинята с кожа от нефрит.
— И нищо. Просто го направи за мен.
Беше мълчала, докато се върнаха в апартамента на Гезел. Там, когато останаха насаме, се обърна гневно към него — избликна цялото й сдържано досега разочарование.
— Защо, за бога, работим с това копеле?
Той се засмя сконфузено, отблъснат от избухването й.
— Има смисъл… — започна той. Опитваше се да бъде разумен, — но тя го сряза ядно.
— Смисъл? Това е лудост, ето какво е! Най-сигурният възможен начин да прережем собствените си гърла! Всичките тези простотии, с които ни тъпчеше, за неподвижността му и нашия потенциал за растеж. Това са глупости! Той ни използва! Не можеш ли да го видиш?
Погледна я със сковано лице.
— Мислиш, че не знам какъв е? Със сигурност се опитва да ни използва, но от това можем да спечелим. А онова, което говори, е далеч от глупостите. Истина е, Ем. Видя базата му. Той има нужда от нас.
Тя бавно поклати глава, като че ли разочарована от него.
— За известно време — може би. Но след като ни употреби, ще ни захвърли. Ще ни извие с една ръка и ще ни изхвърли на боклука. А що се отнася до „слабостта“ му, до „неподвижността“ му — видяхме само онова, което той искаше да видим. Залагам живота си, че в онази база има повече, отколкото се вижда с просто око. Много повече. Онази „откритост“, която ни предложи, е просто пълна глупост. Прикритие — като всичко, свързано с нашия приятел.
Гезел дълбоко си пое въздух.
— Не съм толкова сигурен. Но дори и да е така, все още можем да спечелим от съюза с него. Ще опитаме да разберем кой е той. И ще бъдем нащрек.
Тя се изсмя кисело.
— Ти си наивник, Бент Гезел, ето какъв си. Мислиш си, че можеш да яздиш тигъра.
Едва се въздържа да не й се тросне, после се овладя, клатейки глава.