Бутна момичето долу, върху възглавничките, като леко се смееше и се наслаждаваше на начина, по който го погледна тя — със странна разпуснатост в тъмните й очи.
След това лежаха там, мекото съскане на дъха им беше единственият звук в тишината. Мирисът на секс деликатно се смесваше с изветрялите парфюми от дрехите, подредени над тях от всяка страна: сладка, мускусна миризма, която заедно с голото й тяло под него го възбуди.
Тя се засмя меко, после изви глава, за да го погледне.
— Това беше хубаво…
— Да… — Той изпусна слаб, трептящ дъх. Може би щеше да предложи да я купи от Чуан Лян…
Усети я да се напряга, след това да се отдръпва от него и отвори очи. Тогава чу звука. Идваше от другата стая. Звукът на шумоляща коприна.
— Богове… — уплашено прошепна момичето и затърси дрехата си. Но Еберт се усмихна. Толкова ли дълго го бяха правили, а? Или пък съпругата на министъра се беше върнала по-рано от очакваното? Придърпа панталоните си над коленете, после се изправи на крака и започна да се закопчава.
Момичето беше напъхало глава в дрехата си и се бореше със закопчалките. Еберт се обърна към нея, сложил пръст на устните си, след което се протегна покрай нея за колана си, бутна я обратно в дрешника и затвори вратата.
Закопча последното копче и с колан в ръка влезе в съседната стая.
— Лян, любов моя…
Тя се обърна — очевидно не го очакваше — за момент объркана от полуоблечения си вид. После със смях остави дрехата да се свлече от нея, гърдите й се оголиха и тя разтвори ръце да го посрещне.
— Бързо — и го дръпна надолу към леглото, ръцете й се пипкаха с копчетата на панталоните му. — Богове, липсваше ми… — Вдигна поглед към него с очи, пълни с неестествена възбуда.
— Бавно — каза той и я бутна надолу — странната внезапност на действията й го забавляваше. — Какво има, скъпа моя? Защо си толкова напрегната?
Тя спря, след което извърна очи, потръпвайки от отвращение.
— През цялото това време… — Отново погледна към него, несигурна какво да каже, после пак сведе поглед, подсмръкна, ръцете й се протегнаха да уловят неговите. — Беше съпругът ми. Не изпраща да ме викат често, но когато го стори…
Еберт се разсмя.
— Значи старецът още те чука, а?
Видя мигновения проблясък на гняв в очите й. След това тя омекна и се засмя.
— Опитва се. Но е като да се опитваш да чукаш златна рибка…
— Хммм… — Мислеше си за момичето, свито тихо в дрешника, и усети слаба тръпка на желание да преминава през него. — А ти искаш щука…?
Очите им се срещнаха, всички преструвки изведнъж паднаха от тях. Но единственото, което той успя да види, беше колко е набръчкана, колко стара; как се бяха отпуснали гърдите й, как се нагъваше плътта й по шията и на стомаха. Потръпна — мислеше си за муй цай, за стегнатата копринена повърхност на младата й кожа — след това се приближи, зацелува бузите и шията на жената, затворил очи, опитващ се да си представи, че тази, която целува, е Сладка Флейта. Но миризмата й беше различна — стара и изветряла като плътта й; пудрата й — гадно сладникава като вонята на труп.
Отдръпна се разтреперан, цялото желание изведнъж беше умряло. Тя тъкмо се връщаше от съпруга си: не се беше изкъпала след слабите опипвания на стареца. Мисълта за това накара стомаха му да се свие. Виждаше я под него, сбръчканият, изтощен задник на дъртака се стяга, докато той се празни.
А сега той да заеме мястото му? Да е мъжът, който съпругът й очевидно не можеше да бъде?
— Какво има? — попита тя, очите й се свиха, цялото й тяло се напрегна изведнъж.
— Аз… — той поклати глава. — Изморен съм, това е всичко. Аз… — Трескаво търсеше извинение, после си спомни за хана, когото беше пребил. — Бях дежурен трийсет часа. Изникна нещо спешно и трябваше да се занимавам с него. Голям брой старши служители в компаниите са били убити…
Тя преглътна и сведе поглед.
— Чух…
Той я погледна, внезапно отвратен — не само от нея, но и от това, че се е забъркал с нея. А когато тя се протегна да го докосне и прегърне, той рязко се отмести назад.
Видя я да отдръпва ръката си, след което със сгърчено лице я вдигна към носа си. Устата й остана отворена, после вирна глава, взря се в него с очи, почернели от гняв.
— Какво е това? Това ли искаш да кажеш с „дежурство“? — Усилено заклати глава. — О, сега разбирам. Чукал си моята муй цай, нали? Забавлявал си се тук, докато аз стоях на колене пред мъжа си…
Той се засмя, очарован от представата, която се появи в главата му.
— На колене, мадам Чуан?