В очите й избухна тъмен гневен огън, след това наведе глава към него и се опита да го удари по лицето, но той лесно хвана ръката й и я хвърли обратно на леглото. О, сега можеше да я чука. Можеше да го направи от яд. Да я унижи. Но имаше ли желание?
— И какво, ако съм? — подигра й се той. — Какво, ако ти кажа, че твоята муй цай се чука вълшебно? Че е десет пъти повече жена от тебе, а?
Тя стисна зъби.
— Ти си лъжец. Тя е още момиче…
Той издаде презрителен звук.
— Мислиш, че те бива, а? Така ли? Мислиш, че може да ми стане само като си мисля какво ми правиш, а? Е, нека да ти кажа, мадам Чуан… не си толкова добра. Имал съм много по-добри под Мрежата. Изхабени стари курви, които го правят за един-единствен юан! — Видя как тя се накани да му отговори и брутално затвори устата й с ръка. — Не… беше просто мисълта да чукам съпруга на министър. Да осера гнезденцето му. Това ме забавляваше. Но сега ми е досадно. Писна ми, дърто. Мършавата ти древна плът ме отегчава.
Докато се закопчаваше, се изправи, сложи си колана; през цялото време я гледаше, а в очите му гореше презрение. Сега можеше да види колко е слаба, колко е ранима под крехката си защита. Мислеше се за толкова твърда, толкова сложна, но беше само развратено малко момиче, което е пораснало. Досадно пораснало.
— Ще те закопая… — тихо произнесе тя; почти изсъска думите през зъби. — Сега можеш да се усмихваш, но ще те унищожа, Ханс Еберт. Името ти ще е станало на лайна, когато свърша с тебе.
Той се разсмя разпуснато.
— Ами твоето? Каква стойност ще има името ти, мадам Чуан, ако истината излезе наяве? Как би държала главата си изправена в компания, ако се разбере какви апетити криеш в този твой дърт, съсухрен череп?
— Ти, копеле… — тя потръпна и придърпа завивката над гърдите си. — Ще те пипна, Ханс Еберт. Само гледай как ще го направя.
Той се отправи към вратата, после се обърна, погледна я, свита там, на леглото.
— Ще ме пипнеш? — сведе поглед със смях, след това отново се взря в нея с внезапно втвърдено лице, безкомпромисен. — Ти ще ме пипнеш? — Поклати глава, после се разсмя — жесток, презрителен смях. — Върви да го духаш на мъжа си!
Два часа по-късно Клаус Щефан Еберт, шеф на „Джен Син“ стоеше на парадното стълбище на фамилното си имение с протегната широка ръка към стария си приятел Толонен. За над петдесетте години, откакто Еберт го познаваше, маршалът се беше превърнал в сивокос старец със сковани маниери, униформата му бе станала негова втора кожа, но си оставаше приятелят от неговото юношество.
Двамата мъже се прегърнаха, топлината на поздрава им преодоля официалността на случая. Това беше повече от политика. Усмихнаха се един на друг и се затупаха по гърба.
— Радвам се — каза Толонен; в очите му напираха сълзи.
— И аз — отговори Еберт, все още хванал ръката му, с широка усмивка на лицето. — Това е ден, който ще се запомни, Кнут. Наистина ще се запомни.
Джелка стоеше в подножието на стълбите, високо, стройно като върба четиринайсетгодишно момиче с дълга, права, пепеляворуса коса и красиви сини очи. Вече не беше дете. Превръщаше се в жена.
Еберт се усмихна и кимна. Тя щеше да е идеалната съпруга за сина му.
Синът му, Ханс, стоеше зад него на върха на стълбището, висок, двайсет и осемгодишен, с широки рамене, но гъвкав в тялото. Онези, които диктуваха вкуса Горе, го смятаха за изключително красив, а като наследник на огромната империя „Джен Син“ се котираше като най-привлекателния свободен мъж в Град Европа.
Ханс едва погледна към бъдещата си съпруга. За това имаше достатъчно време. Стоеше там отпуснат, униформата му — безупречна, късата му руса коса — фризирана модно на двойна опашка. Наблюдаваше прегръдката на двамата мъже и разпознаваше значението на всичко това, ролята си в него. Маршалът му беше като втори баща, негов командващ офицер.
Беше идеалният брак. Стратегически това трябваше да се направи, и когато баща му го бе предложил преди десет години, той веднага се съгласи.
Докато стоеше там, си представяше властта, която един ден ще притежава; не само като син на баща си, но и като командир на силите на танга. Имаше мечти. Мечти, които не можеше да сподели. И те започваха оттук.
Погледна към предопределената му — дете. Тя го изучаваше: гледаше го с критични очи, сякаш за да го отблъсне. Хвърли й поглед, после се отпусна.
Огледа я отгоре до долу. Имаше неоформената фигура на момиче. Достатъчно хубаво, но не жена. Не и тълпата жени, които познаваше, във всеки случай.
Усмихна се и извърна поглед. Все още можеше да уреди нещата. Да направи живота си приятен. В края на краищата една съпруга не беше тъмничар.