Тя го разбираше. Дори и така, пак й изглеждаше много далечно. Преди това трябваше да завърши училище, да изживее остатъка от детството си. Безчувствено погледна към Ханс Еберт, сякаш изучаваше непознат.
Размърда се на мястото си — чашата й беше празна — за да повика слугата. Той дойде при нея без думи, сякаш предугадил желанието й, и се наведе, докато пълнеше чашата й. Преди да се върне сред сенките в стаята, вдигна поглед към нея, за втори път срещна очите й и за момент ги задържа с тъмното си, интимно познаване на нещата, които тя не знаеше.
Джелка извърна глава, погледна покрай баща си, срещна погледа на бъдещия си съпруг. Сини очи, не розови. Плашещо сини. По-студени, по-твърди. Различни…
Потръпна и сведе поглед. И все пак същите. По някакъв любопитен начин същите.
Ван Со-леян вдигна копринената кърпичка към лицето си и избърса очите си. Добре оформеното му тяло леко потреперваше, смехът все още избиваше на устните му, после се изправи и силно подсмръкна, оглеждайки се наоколо си.
Гробницата зад него беше запечатана отново, плочата от палисандрово дърво — отнесена. Слугите бяха заети с метенето на мръсната пътека, докато в едната страна в плътен кръг стояха шестимата неоконфуцианци и тихо разговаряха помежду си.
— Това е странно, Хун, не мислиш ли? — попита Ван с лице към канцлера си, като пренебрегна неодобрителните погледи на другарите си тангове. — Имах видение как брат ми се изправя от ковчега, за да накаже бедните просяци!
— Господарю… — лицето на Хун беше самото слисване. Огледа се към насъбралите се тангове, след което сведе глава.
— Стана случайно…
— Случайно! — смехът на Ван избликна отново. — Защо, това можеше да се случи само на Та-хун! Кой друг освен брат ми можеше да се окаже хвърлен в собствената си гробница! — При последните думи Ван Со-леян показа с жест как ковчегът се плъзга в гробницата.
Беше станало случайно. На върха на стълбището един от носачите се бе спънал, равновесието на ковчега веднага се наруши и останалите носачи го изпуснаха. Цялото съоръжение се прекатури надолу по стълбите и почти изхвърли обитателя си. Съвсем близо зад него, Ван Со-леян бе застанал пред входа на гробницата и се превиваше от смях. Още не беше спрял да се смее. Бе се кискал по време на церемонията, забравил за удивените погледи на гостите.
Сега обаче другарите му тангове се споглеждаха помежду си, отвратени от поведението му. След малко най-старият от тях, Вей Фен, пристъпи напред.
— Какво е това, Ван Со-леян? Да не би да не чувстваш нищо към мъртвия си брат? Днес дойдохме да го почетем — да отдадем дължимото на душата му, докато пътува. А този смях е неподходящ. Забравил ли си обредите, Ван Со-леян? Твой дълг е…
— Дръж си езика зад зъбите, Вей Фен. Знам дълга си. Но е забавно. Изключително забавно. Ако вече не беше умрял, това последно падане би го убило! — За момент Ван Со-леян се вгледа в останалите тангове, после отвърна поглед. — Обаче… простете ми, братовчеди. Изглежда само аз видях хумора в този момент.
Вей Фен сведе поглед — едва сдържаше гнева си. Никога в живота си не беше виждал нещо подобно.
— Има време за хумор…
Отвратеното изражение на Ван беше очевидно неуважително. Мина покрай Вей Фен, сякаш старецът изобщо не беше там, и се изправи пред останалите тангове.
— Ако брат ми беше мъж, достоен за уважение, щях да му засвидетелствам известно уважение, но брат ми беше глупав и слаб. Никога нямаше да стане танг, ако не беше смъртта на най-големите ми братя. — Ван се огледа, клатейки глава. — Да, знам, че това се отнася и за мене, но, братовчеди, разберете ме. Няма да си играя на лъжи с никого. Ще говоря каквото чувствам. Какъвто съм, а не какъвто вие бихте искали да изглеждам. Така ще ме разберете, ако кажа, че не харесвах брат си. Не се радвам на смъртта му. Не, няма да стигна толкова далече, защото дори глупакът заслужава да диша. Но няма да бъда лицемерен. Няма да лея фалшиви сълзи за него. Ще ги спестя за хората, които наистина обичам. Както и ще запазя уважението си за онези, които заслужават уважение.
Цу Ма се бе загледал покрай Ван, докато той говореше. Сега вече го погледна с безизразно лице, очите му оглеждаха Ван Со-леян от горе до долу в цял ръст, сякаш за да го измерят.
— Но все пак брат ти беше танг, Ван Со-леян. Един танг определено заслужава уважение?
— Ако дрехите правеха човека…
— А него не, така ли?
Ван Со-леян млъкна, внезапно осъзнал на какъв опасен капан се е натъкнал. После се засмя успокоен и погледна към Цу Ма.
— Не ми приписвай чужди мисли, Цу Ма. Говоря само за брат си. Познавах го добре. В цялата дълга история на Седмината не е имало друг като него. Той не беше достоен да носи императорското жълто. Вгледайте се в сърцата си, всички вие, и ми кажете, че греша. Съвсем честно казано, имаше ли поне един от вас, който, научил за смъртта на баща ми, да прие, че Та-хун е танг?