Огледа ги и видя на всяко лице неохотното потвърждение.
— Е, да запазим уважението си за онези, които го заслужават, а? Аз лично ще се поклоня на всеки от братовчедите ми тук. Вие сте хора, доказали стойността си. Вие наистина сте тангове.
Видя как това ги умилостиви и вътрешно се засмя. Всички бяха толкова суетни, толкова се гордееха с титлата си. А и лицемери, защото истината беше известна: на тях им пукаше за Та-хун толкова малко, колкото и на него. Не, те го бяха нападнали не заради неуважението към брат му, а заради скритата подигравка в титлата на брата, защото можеше да се заключи, че това е подигравка и към тях. А що се отнася до него…
Мина между тях, покрай редиците им, и докато преминаваше, се поклони на всеки от тях, след това ги съпроводи по пътеката и нагоре по широките мраморни стълби към античния дворец.
Що се отнася до него, не му и пукаше за капаните на титлата. Беше видял достатъчно от хората и от начина им на живот, за да знае колко празна може да бъде самата титла. Не, онова, което ценеше, не беше титлата „танг“, а реалната власт, която тя му даваше; възможността да говори и да върши онова, което винаги бе мечтал да говори и да върши. Властта да напада, ако желае да нападне. Да е танг и да не притежава това беше все едно да бъде нищо — все едно да е актьор в досадна пиеса, произнасящ чужди думи, окован с веригите на ритуали и традиции.
Но той нямаше да бъде такъв.
Докато слугите си проправяха път между гостите му и предлагаха вино и сладкиши, той пак се огледа наоколо и на устните му се появи слаба усмивка при спомена за мига на влизането в гробницата.
„Да — помисли си, — не ти беше писано да си танг, Та-хун. Предназначението ти беше друго, не за царуване. Но все пак стана танг.“
Ван се усмихна и взе чаша вино от слугата, след това се извърна и се загледа през прозореца към оградената със стени градина и огромния мраморен масив на гробницата в центъра й.
Беше случайно. Не че не харесваше брат си. Може би го презираше — въпреки че дори и това беше твърде силна дума за слабото чувство на раздразнение, което бе усещал — но не го мразеше, както бе мразил баща си и двамата си най-големи братя. Обаче Та-хун имаше нещастието да се роди преди него. Като по-малък брат нямаше да бъде заплаха, но като танг се оказа пречка — нещо, което трябва да се отстрани.
Отпи от виното и завъртя глава, за да погледне към канцлера си. Хун Миен-ло разговаряше с Цу Ма, главата му беше сведена, за да се открои разликата. Без съмнение изглаждаше нещата. Ван сведе поглед с усмивка, доволен от свършената сутринта работа.
Вярно, беше намерил инцидента за изключително забавен, но веднага бе разбрал, че това е идеалният претекст да подразни останалите тангове — идеалният дразнител — и да преувеличи реакцията си. Беше видял как отпуснаха юздите срещу непочтителността му. И това после му бе дало възможност да блъфира, да се прави на честен човек. Да извади чувствата си на показ и да парадира с тях пред гостите. Пое си дълбоко дъх, след това отново вдигна поглед и забеляза как очите им постоянно се връщат върху му. „Да — помисли си. — Сега ме мразят, но и неохотно ми се възхищават. Мислят ме за груб, но честен. Е, нека си грешат и в двата случая. Нека да приемат повърхностното проявление за същност, защото това ще улесни нещата в бъдеще.“
Отново се обърна и погледна към гробницата. Бяха мъртви — всеки един от тях, присъствал в стаята в деня, когато го заточиха. Всички — баща и майка, братя и чичовци. Мъртви. И той ги беше убил — всички, един по един.
„И сега тангът съм аз и спя в леглото на баща ми с жените и прислужниците на баща ми.“
Пресуши чашата си, през него премина слаба тръпка на удоволствие. Да. Беше затворил устите им и склопил очите им. И никой никога нямаше вече да му казва какво може или не може да прави.
Никой.
Два часа по-късно Ван Со-леян седеше в стаята на баща си, в големия стол с висока облегалка, с лице към огледалото и с гръб към вратата.
Чу вратата да се отваря и меки стъпки да прекосяват плочките.
— Ти ли си, Сладък Дъжд?
Чу, че стъпките спряха, и си представи как момичето се навежда ниско, докато се покланя. Млада хубавица; може би най-хубавата от прислужниците на баща му.
— Чие хсия?
Обърна се наполовина, отпуснат от виното, което беше изпил, и протегна ръка.