Глава 5
Невинността на зрението
Бен се изкачи до къщата по пътеката, която се извиваше от залива нагоре по стръмния склон. Щом стигна до долната порта, се обърна и погледна към залива. По далечния бряг беше избуяла нова растителност, която скриваше следите от пожара, бушувал там преди пет години. На билото на хълма, там, където преди беше старата къща, новата растителност свършваше. Там земята беше лъскава и черна.
Високото седемнайсетгодишно момче поклати глава и се обърна към къщата. „Ландскот“ бе дълъг, нисък силует на фона на хълма; старите каменни зидове бяха прясно белосани, покривът — сламен. Пред къщата се простираше градина с цветя — ярки пръски край гладката зеленина на ливадата. Над нея и покрай нея по хълма се виждаха и други къщи — необитавани, но идеално поддържани. Черупки — това бяха те. Част от голямата илюзия. Очите му се плъзнаха по тях бързо-бързо — бяха свикнали с гледката.
Погледна лявата си ръка, облегната на стълба на портата, и усети дълбок, нетърпим сърбеж на мястото, където се съединяваха китката и новата ръка. И нямаше как да се почеше — сърбеше го вътре, под кожата. Възпалението вече беше минало, дланта вече не висеше като тежест, с която още не беше свикнал, както беше през първата година. Но въпреки всичко имаше някакво остатъчно чувство за неудобство.
Белегът беше почти изчезнал — останала беше само малка механична резка между неговата и присадената му плът. Самата ръка изглеждаше съвсем естествена, но това беше само илюзия. Виждал бе какво има под кожния слой от влакна. Беше много по-силна от дясната му ръка, а в някои отношения — дори много по-добра — реагираше на всичко много по-бързо. Започна да я раздвижва, после се усмихна на себе си. Ако искаше, можеше и да му я подсилят: можеше да я трансформира във всякакъв нужен му инструмент.
Отпусна я и продължи да се изкачва по полегатия хълм през горната градина. В средата на ливадата забави крачка, след това спря изненадано — от къщата се чуваше музика. Някой свиреше на пиано. Наклони леко глава и се заслуша — чудеше се кой ли свири. Фразата отначало беше колеблива, акордите — несигурни. После, миг по-късно, същите акорди се повториха — този път уверено; цялата колебливост беше изчезнала.
Загложди го любопитство — прекоси ливадата и влезе вътре. Музиката идваше от всекидневната. Стигна до вратата и погледна вътре. В дъното на стаята зад пианото, с гръб към него, седеше майка му. Ръцете й бяха леко отпуснати върху клавишите.
— Мамо? — Бен се намръщи. Не разбираше. Повторението на фразата беше уверено, почти професионално, сякаш не свиреше майка му.
Тя се обърна изненадано и по бузите й изби слаба червенина.
— Аз… — засмя се и махна с ръка. — Да, аз бях. Ела. Ще ти покажа.
Той се приближи и седна до нея на малката пейка пред пианото.
— Ново е — погледна той пианото. И непринудено добави: — Не знаех, че свириш.
— Много време не съм свирила — съгласи се тя, но въпреки това започна да свири: дълъг въвеждащ пасаж, по-сложен от фразата, която бе изсвирила преди това — бързо, страстно парче, изсвирено с увереност и умение, които липсваха предния път. С учудване и радост наблюдаваше как ръцете й се движат по клавиатурата.
— Прекрасно е! — възкликна той, щом тя свърши. — Какво беше това?
— Шопен. От „Прелюдиите“ — тя се засмя, после се обърна и го погледна. Очите му светеха от възторг.
— Но аз продължавам да не разбирам. Това беше чудесно!
— О, не бих казала — тя се облегна назад и се загледа в клавиатурата. — Доста съм схваната. Отдавна не съм свирила.
— Защо не си свирила досега?
— Защото това те обсебва целия.
Каза го, без да го погледне, сякаш това обясняваше всичко. Той върна погледа си върху ръцете й; видя как изписват форми над клавишите.
— Трябваше да мисля за тебе и за Мег. Нали разбираш — не можеше и двете. Не можех и да свиря, и да се грижа за вас. А исках сама да ви отгледам. Не можех да се доверя на никой друг.
— И се отказа от това?!
Вече съвсем нищо не разбираше. Да имаш такава дарба — и да не я използваш. Не беше възможно.
— О, знаеш ли колко пъти ми се е искало да свиря! Копнеех да свиря. Все едно отвиквах от някакъв наркотик. Силен наркотик, който създава зависимост. И като се лиших от тази част от себе си, сякаш се чувствах по-малко човек. Но нямах избор. Исках да ви бъда майка, а не просто някакво присъствие, което се мярка в живота ви.
Той се намръщи — не можеше да схване. Това го накара да осъзнае колко малко всъщност знае за майка си. Тя беше нещо прекалено близко, прекалено познато; никога не се беше сещал да я разпита за самата нея, за живота й, преди да срещне баща му.