— Нали разбираш — майка ми и баща ми вечно ги нямаше… — ръцете й оформиха мажорен акорд, след него — два бързи минора. Звучеше познато и въпреки това — също както при Шопен — не можеше да се сети.
— Бях решена да не постъпвам с вас така. Спомням си колко самотна се чувствах. Колко необичана — тя се усмихна, протегна ръка, хвана дясната му длан — човешката — и я стисна.
— Разбирам.
Онова, което тя беше направила заради тях, го изпълваше с благоговение. Той си припомни музиката, която бе изсвирила — пасажите, които подчертаваше, които забавяше. Почти усещаше музиката. Почти.
— И какво е да го можеш?
Тя продължително си пое дъх — изведнъж сякаш се отдалечи, като че ли гледаше през него, почти недоловима усмивка играеше по устните и в очите й. След това разтърси глава.
— Не, не мога да ти го обясня. Нямам думи за това. Чувствам се особено. Въодушевена, предполагам. Променена. Някак си различна. Но не мога да ти кажа точно какво е.
За първи път в живота си Бен усети нещо като завист, докато се взираше в лицето й. Не ревнива и злобна завист, а силно желание за съревнование.
— Но сега… защо?
— Не се ли сети? — тя се разсмя и постави дясната му длан върху клавишите. — Обикновено се досещаш бързо!
— Ще ме учиш да свиря?
— И двама ви ще уча. — Тя се изправи и застана зад него така, че да може да движи ръцете и дланите си. — Мег ме помоли. А не иска да се учи, ако не се учиш и ти.
Той се замисли, след това кимна.
— Какво беше онова, което свиреше, когато влязох? Първия път звучеше така, сякаш сега го учиш, а се оказа, че го знаеш отлично.
Тя се наведе, топлината й лъхна раменете му, дългата й тъмна коса докосна бузата му.
— Защото не е написано за пиано, затова. Писано е за струнната и духовата секция на оркестър. От Григ. „Сватбен ден в Тродлхауген“. — Тя постави ръцете си от двете страни на неговите и повтори фразата, която беше чул, после изсвири и втора подобна.
— Хубаво е — обади се той. Простотата на музиката му допадаше.
— Върна се доста рано — рече тя. — Какво става? Не искаш ли да отидеш до града?
Той се обърна и срещна погледа й.
— Татко се обади. Тангът го е помолил да поостане няколко дена.
На лицето й се мярна мимолетно огорчение. Не беше виждала Хал от три месеца.
— Още няколко дена — повтори тихо тя. — Е, добре, бързо ще минат. — След това се усмихна и опря ръка на рамото му. — Може да си устроим пикник. Ти, аз и Мег. Като едно време. Какво ще кажеш?
Бен я погледна отново — виждаше я в нова светлина. Лека усмивка играеше на устните и в очите му.
— Ще бъде хубаво — отговори той. Но мислите му вече тичаха напред, съзнанието му прехвърляше възможностите, които му даваше клавиатурата. Все по-напред. — Да — добави той, стана и се приближи до нея. — Също като едно време.
Следващата сутрин завари Бен в тъмната всекидневна, приклекнал, вперил напрегнат поглед в екрана, който наполовина изпълваше отсрещната стена. Гледаше един от специалните репортажи на службите за сигурност, подготвен за баща му преди месеци, след убийството на танга на Африка. Документът беше интересен, защото показваше неща, смятани за твърде противоречиви — твърде подстрекателски, за да се показват на публичен екран.
Седмината се бяха задействали бързо след смъртта на Ван Хсиен и бяха арестували последните малобройни останки от опозицията на Първо ниво, като по този начин бяха предотвратили ново пламване на Войната между фракциите Горе — но дори и те бяха изненадани от размерите на бунта долу в Града. И преди имаше бунтове, разбира се, но никога в такъв широк мащаб, нито пък с такива отвратителни последствия. Служители на Седмината, сред тях — и палубни магистрати, бяха бити и убити. Бяха унищожени постове на службите за сигурност, а на места на силите на реда се бе наложило да се изтеглят, за да спасят живота си. Бавно, много бавно нещата се бяха уталожили, пожарите — догорели, а в някои части на Града — в Източна Азия и Северна Америка по-специално — силите за сигурност само след дни бяха минали в настъпление и потушили последните няколко огнища на съпротива. Редът беше възстановен. Но докога?
Знаеше, че това е предупреждение. Знак за онова, което идва. Но щяха ли Седмината да се вслушат в него? Или щяха да продължат да пренебрегват проблемите, които тормозят живеещите по най-ниските нива на Града, и да хвърлят вината за смутовете върху групи като Пин Тяо?
Бен замислено потърка брадичка. За почтеното гражданство от Средните нива Пин Тяо бяха плашила — символ на унищожителните сили, които Войната беше отприщила. Но истината беше друга.