ПИЕН ХУА! ПИЕН ХУА! ПИЕН ХУА! ПИЕН ХУА!
Бен гледаше как образите трепкат и се сменят на екрана. Съзнаваше огромната мощ, тъмната сила, която извираше от тях. Беше първично. Като някакво огромно раздвижване на земята. И все пак толкова слабо направлявано, толкова разпиляно. „Промяна“ — настояваха те. Но към какво?
Никой не знаеше. Като че ли никой не беше способен да си представи какво може да донесе Промяната. С времето може би някой щеше да намери отговор на този въпрос — щеше да привлече към себе си масите и да насочи тъмния порой на недоволството. Но дотогава Седмината имаха право, като бяха оставили бурята да бушува, водите да прииждат: защото знаеха, че водите ще спаднат, че бурята ще утихне. Ако се опитаха да овладеят този огромен изблик на чувства или да го потиснат, това само щеше да влоши положението.
Бен изключи екрана, изправи се и се замисли над онова, което беше видял. Смъртта на Ван Хсиен може би беше катализаторът, но истинските причини за масовото насилие се кореняха много по-дълбоко. Всъщност те бяха стари колкото самия Човек. Защото той, истинският Човек, беше такъв под крехката черупка на културата. И не само онези, които бе видял на екрана — лудостта, танцуваща в очите им — но и цялото Човечество беше такова. Дълго-дълго се бяха опитвали да се самозалъгват, да се преструват, че са нещо друго — нещо по-изящно, по-одухотворено; нещо по-богоподобно и по-малко животинско, отколкото бяха всъщност. Но сега капакът на кладенеца беше махнат и мракът отново бе изплувал на повърхността.
— Бен?
Обърна се. Мег го гледаше, застанала на вратата. Утринната светлина очертаваше лицето и фигурата й, които оставаха в сянка. Толкова приличаше на майка им, че в първия миг Бен ги беше объркал. После разбра грешката си и се разсмя.
— Какво има? — попита тя. Гласът й беше нисък и плътен.
— Нищо — отговори той. — Готово ли е?
Тя кимна, след това влезе в стаята.
— Какво гледаше?
Той погледна празния екран.
— Преглеждах записите на татко. От бунтовете.
Тя извърна поглед.
— Мислех, че не те интересува.
Очите им се срещнаха.
— Не, не ме интересува. Или поне не ме интересуват самите събития. Но значението, което се крие под всичко това… то ме омагьосва! Лицата им — те са като прозорци към душите им! Всичките им страхове и надежди се виждат като оголени. Но за да се видят, е нужно нещо като това… нещо голямо и страшно. А после маската пада и животното наднича през очите.
„И Пин Тяо — помисли си той. — Те също са ми интересни. Защото са нещо ново. Нещо, което досега е липсвало на Града. Риба, която да напълни празното езеро.“
— Е… ще излизаме ли?
Тя се усмихна.
— Добре. Първо ти.
На поляната край цветните лехи майка им беше подредила трапеза върху голяма карирана покривка в бяло и червено. Щом Бен излезе навън, тя го погледна и се усмихна. На слънцето майка им изглеждаше много по-млада; приличаше по-скоро на по-голяма сестра на Мег, отколкото на нейна майка. Той се приближи и седна до нея — усещаше съненото жужене на пчелите, тежкия аромат на цветята, който потискаше острия солен дъх на залива. Беше прекрасен ден. Синьото над тях беше осеяно тук-там с големи, бавно носещи се пашкули.
Бен погледна наредената трапеза. Всичко изглеждаше като току-що сътворено. Огромна кошница с ябълки беше поставена в средата на покривката, а съвършената им закръгленост подсказваше за вътрешната хрупкавост на плода. Вляво яркото жълто на маслото в кръглото бяло порцеланово блюдо и до него по-наситеното, почти меденожълто на кашкавала примамваха окото. Имаше голяма чиния с дебело нарязана шунка — месото беше нежнорозово, кожата — снежнобяла, а до нея — току-що изпечена пита; бяха отрязани три филии и сложени малко по-напред: виждаше се пухкавата белота на хляба. Яркочервени домати с водни капки по тях споделяха едно и също блюдо с мекото зелено на кичести измити марули, а в други по-малки купички имаше по-дребни репички и лук, обелени моркови, грозде и целина, френско грозде и кресон.
— Хубаво е — той погледна майка си.
Зарадвана, тя му подаде чиния. Миг по-късно Мег се появи отново, понесла поднос с три високи чаши и кана току-що изцедена лимонада с лед. Той се засмя.
— Какво има? — попита Мег и остави таблата на покривката.
— Това — той посочи трапезата.
Усмивката на Мег бавно угасна.
— Какво има? Не ти ли харесва?
— Не, прекрасно е! — увери я той тихо. После се усмихна, наведе се и започна да си сипва в чинията.
Мег се поколеба, след това му наля лимонада и му подаде студената, запотена чаша.