— Заповядай.
Той остави чинията си, пое чашата и отпи.
— Хммм… — измънка одобрително и й се усмихна с очи. — Върховно е!
Майка му до него се бе заела да пълни чинията на Мег. Заговори му, без да го погледне:
— Мег ми разправя, че четеш Ницше.
Той погледна сестра си. Тя беше забила поглед в земята, бузите й леко се бяха изчервили.
— Вярно е — той отново отпи и впери поглед в чашата си.
Майка му обърна глава към него.
— Мислех, че вече си чел Ницше.
— Четох го. На осем години.
— Тогава не разбирам. Нали разправяше, че не можеш да прочетеш едно нещо два пъти?
Той я погледна в очите.
— Така си мислех. Но май не съм бил прав.
Тя помълча замислено, след това го погледна отново.
— Значи, в края на краищата можеш да забравяш?
Той поклати глава.
— Не става въпрос за забравяне. Просто… нещата се запечатват.
— Запечатват се?
Той се умълча, после остави чашата си — налагаше се да обясни.
— Разбрах го преди месеци, когато татко ми цитира нещо от Ницше. Две изречения от „Ecce homo“. Трябваше веднага да си ги спомня ясно, но не беше така. О, беше си съвсем ясно в едно отношение — спомнях си съвсем ясно думите. Дори ги виждах на страницата и си спомнях къде ги прочетох. Но нали разбираш — само толкова. Точно това имам предвид, като казвам, че нещата се запечатват. Когато татко събуди в мен точно този спомен, той се появи в контекст, заобиколен от цялата маса притеснения, които съм имал на осем години.
Бен протегна ръка, взе един домат от купата, отри го о ръкава си, след това пак погледна майка си със сериозен, почти намръщен израз.
— Нали разбираш, цитатът от Ницше се преплиташе с какво ли още не. С откъслеци от музика — Малер, Шонберг, Шостакович, с абстрактните картини на Кандински и Клее, с поезията на Рилке, Дън и Башо и Бог знае с какво още. Хиляди сложно преплетени нишки. Прекалено много, за да можеш да ги възприемеш наведнъж. Но не ставаше въпрос само за асоциация по съпоставка — открих, че моето четене, самото ми разбиране за Ницше е оцветено от всички тези неща. И колкото и да се опитвам, не мога да отхвърля тези впечатления и да възприема думите му сами по себе си. Налага се да ги отделям физически.
— Какво искаш да кажеш? — попита Бет и откъсна зърно грозде от чепката.
— Искам да кажа, че трябваше да се върна към текста. Да прочета думите отново направо от страницата. Свободни от всички онези стари асоциации.
— И? — беше Мег. Леко се бе навела напред и го гледаше като омагьосана.
Той погледна надолу и отхапа от домата. Подъвка, преглътна и отново вдигна поглед.
— И стана! Освободих думите от стария им контекст.
Набута останалата част от домата в устата си и известно време мълча замислено. Двете жени го гледаха, поглъщаха го с очи, както винаги го поставяха в самия център на нещата. След като преглътна домата, той отпи продължително от лимонадата. Едва тогава заговори отново:
— Сякаш съзнанието ми се състои от различни слоеве. Всичко е вътре — вкаменено, ако щете, и винаги на разположение, ако поискам да се задълбая в него — но паметта ми, макар и съвършена, едновременно с това е и избирателна.
Бен се разсмя и пак погледна към сестра си.
— Спомняш ли си онзи разказ на Борхес, Мег? „Фунес Паметливия“ — за онова момче със съвършена памет, приковано към леглото си в клопката на съвършенството — съкрушителната дейност на миналите моменти. Е, не е така. Никога не би могло да бъде така, макар тази история да е много забавна. Нали разбирате, съзнанието приписва на определени неща далеч по-голямо значение от други. И си има основателна причина за това. Подсъзнанието разпознава онова, което съзнателният разум често недоглежда. Съществува йерархията на опита. Някои неща имат по-голямо значение за най-вътрешното ни „аз“ от други. И съзнанието ни се завръща по-силно от тях. То ги хвърля към нас, както бихме могли да кажем, в сънищата и в спокойни моменти, когато най-малко подозираме присъствието им.
— Защо така?
Бен леко сви рамене.
— Не съм съвсем сигурен. — Той взе ябълка от кошницата и я поднесе към устата си. — Но може би е свързано с нещо, програмирано в нас на генетично равнище. Код. Ключ към въпроса защо сме тук — също като цифрите в дневника на Огъстъс.
Щом Бен отхапа от ябълката, Мег погледна към майка си и забеляза как тя отклони поглед при споменаването на Огъстъс и дневника.
— Но защо Ницше? — попита след малко Мег. Не разбираше с какво толкова го е очаровал този германски философ от XIX век. За нея този човек беше просто екстремист, фанатик. Не разбираше нищо от всички онези чисто човешки неща, които обединяват обществото — любов, желание или саможертва. За нейния ум начинът му на мислене беше фатално погрешен. Това беше мислене на отшелник, на мизантроп. Но Човекът беше обществено животно: той не можеше да съществува отделно от своите събратя, нито пък би могъл да съществува по-дълго от един човешки живот. И всяка човешка култура беше продукт на безброй поколения. Тя тайно се беше борила с трудната, бодлива проза на този човек, опитваше се да разбере какво толкова намира в него Бен, но само се бе уверила в собствената си неприязън към неговото мислене.