— Виж тук! — извика той тържествуващо. Тя изтича при него — беше клекнал досами водата — и се наведе.
Черупката беше забита две трети в пясъка. Но въпреки това не можеше да се сбъркат формата и цветовете й. Беше розова раковина. Тя плесна радостно с ръце.
— Внимавай, като я вадиш, Бен. Да не повредиш шиповете.
Знаеше го, разбира се — но не каза нищо, просто кимна, придърпа раницата си и отвори капака.
Тя го наблюдаваше как копае в кръг около раковината, после как оставя малката лопатка и се заема да дълбае плътния мокър пясък с пръсти. Щом я освободи, я вдигна внимателно и я занесе при една локвичка, за да я измие.
Тя го изчака да се върне. Той коленичи пред нея, разтвори дясната й длан и постави върху нея бледорозова черупка. Измита, тя беше още по-красива. Прекрасен образец с елегантни извивки — като странна риба-вкаменелост.
— Морски таралеж — обади се той, загледан в черупката. — Колко извивки виждаш?
Това беше стара игра. Тя вдигна черупката, втренчи се във върха — „носа“ — и започна да брои мъничките възелчета, отбелязващи всеки нов стадий на възходящата спирала.
— Шестнайсет — и тя му подаде черупката обратно.
Той я разгледа внимателно.
— По-скоро са трийсет и четири — погледна я, след това леко докосна черупката. — В първия половин сантиметър са поне осемнайсет.
— Но те не се броят! — възрази тя. — Много са малки!
— Може да са малки, но се броят. Всяка отбелязва етап в развитието на молюска още от безкрайно мъничък. Ако я разгледаш на рентген, ще го видиш. Същата форма се повтаря отново и отново, всеки път — по-голяма и по-голяма, мидата е запечатала всяка част от черупката — „израснала“ я е, ако щеш. Дори и след като мидата умре, черупката продължава да расте. Никога не свършва. Спиралата остава незавършена.
— Като всички спирали.
Той се разсмя и й подаде черупката.
— Да. Предполагам, че по самата си природа е незавършена. Освен ако не е двойна.
Мег се втренчи в него.
— Бен? Какво правим тук ние?
Тъмнозелените му очи проблеснаха палаво.
— Събираме миди. Това е.
Той се изправи и се отдалечи — оглеждаше внимателно пясъка за нови черупки. Мег се обърна и го проследи с напрегнат поглед — знаеше, че е много по-сложно, отколкото твърдеше той; след това стана и се включи в търсенето.
Два часа по-късно решиха да си починат. Слънцето беше минало зад тях и сега далечният край на заливчето тънеше в сянка. Приливът бе започнал преди час и морето вече заливаше пясъка между скалите в устието. В раницата Бен беше донесъл сандвичи и те си ги поделиха, изтегнати върху ниските скали. Грееха се на следобедното слънце. Бяха наредили черупките върху една зелена кърпа отстрани.
Бяха повече от дузина и най-различни — „прилепово крило“ и туритела, „орхидея паяк“ и „език на фламинго“, „златен шлем“ и „раирано боне“, „пеликански крак“, седефена „змийска глава“ и още няколко — всичките измити, блестящи под слънцето. С най-различни форми, размери, цветове — и нито една от тях не обитаваше студените сиви води на южния английски бряг.
Но Мег изобщо не го знаеше.
Беше започнало, когато Мег беше само на четири години. На стената в коридора имаше стъклен аквариум и щом забеляза какво удоволствие е за Мег да разглежда формата и цвета на черупките, Хал Шепърд беше купил нови видове от Града и ги бе донесъл в Имението. Беше ги разпръснал саморъчно из заливчето по време на отлив и на другия ден беше завел Мег да ги „намери“. Бен, по това време седемгодишен, беше разбрал веднага, но си бе замълчал — не искаше да разваля радостта на Мег от играта. И когато баща му му предложи да пренапише книгата на прадядо си за мидите така, че да подкрепя заблудата, Бен веднага се беше хванал за тази възможност. Сега томчето седеше на полицата вместо оригинала — хитра, фина пародия. Сега той на свой ред продължаваше играта, започната от баща му. Черупките, наредени днес върху кърпата, той беше разпръснал само преди два дена.
Чайките лениво подвикваха високо над тях. Той вдигна поглед нагоре, закрил очи срещу слънцето, после пак погледна към Мег. Очите й бяха затворени, тялото й — изтегнато върху скалите като млада лъвица. И лицето, и тялото й бяха много почернели — почти кафяви на фона на чисто белите шорти и фланелка. Тъмната й коса беше разпиляна — гъсти, дълги къдрици — върху избелялата от слънцето скала. Очите му обаче непрекъснато бяха притегляни от пълните й гърди под плата, от подканващата извивка на бедрото, хълбока и слабините, прекрасните закръглени рамене, копринената гладкост на шията, странната голота на стъпалата й. Той трепна и отмести поглед, разтревожен от внезапния обрат на мислите си.