— Да… И баща ти се предаде пред Хал?
— Богове, не. Той беше упорит човек. А и користолюбив. Виждаш ли, разбрал беше какво е състоянието на Хал по онова време. Всичко това беше нещо като игра, разбираш ли, за да се вдигне цената.
Мег се намръщи — не разбираше.
— Той искаше откуп. Искаше да ме платят.
Мег издаде слаб удивен звук.
— Да. И го получи. Заплашваше да попречи на Хал да се ожени за мене, преди да навърша двайсет и пет, ако не му плати каквото иска.
— И той го направи?
— Да. Всъщност плати двойно повече, отколкото искаше баща ми.
— Защо?
Усмивката на Бет се разшири.
— Защото, каза Хал, баща ми не знаел цената и на половината от онова, на което е дал живот.
За момент Мег остана мълчалива, обмисляше. После отново вдигна поглед към майка си.
— Мразеше ли баща си?
Бет се поколеба, на лицето й се изписа тъга.
— Не го познавах достатъчно добре, за да го мразя, Мег. Но каквото знаех за него, не ми харесваше. При целия си талант беше малък човек. Не като Хал. — Тя леко поклати глава, слаба усмивка се върна в ъгълчетата на устата й. — Не, изобщо не е като баща ти.
— Къде е Бен? — попита Мег, прекъсвайки мечтите й.
— Долу. Часове наред беше на горния етаж, работеше. Изнесе много оборудване от мазето и го подреди в дневната.
Мег се намръщи.
— С какво се занимава?
Бет поклати глава.
— Не знам. Изпълнявал обещание, така каза. Каза, че би го разбрала.
— А… — „Черупки — помисли си тя. — Трябва да има нещо общо с раковините.“
И с паметта.
Бен седеше в нещо като доспехи на пианото. Чучелото бе зад него, позата му имитираше стойката му. Една-единствена тънка корда го свързваше с имитацията. В отсрещната страна на стаята се свиваше триног „паяк“, чиято програма търсеше несъответствия в движението на Бен и имитацията. Мег седна до „паяка“ — мълчалива, наблюдаваща.
Прозрачен калъф покриваше задната част от главата на Бен, свързан с тясната подковообразна яка около врата му. Под паяжина от фини реснички в калъфа русата коса на Бен изглеждаше като посипана със сребро. Това бяха директни импланти — общо повече от шейсет — следящи мозъчната дейност.
Още две корди, по-тънки и от свързващата, тръгваха от краищата на яката към ръцете на Бен и бяха прилепени към тях на всеки няколко сантиметра. Тънки като косъм жички покриваха полуголото тяло на Бен, но погледа привличаха най-вече ръцете.
Тънки, подвижни връзки от лед оформяха кристални ръкавици, които прилепваха към ръцете му като втора кожа. Сензори по вътрешната им повърхност регистрираха мускулните движения и температурните промени.
Малки датчици бяха разположени по цялото тяло на Бен — измерваха отговорите му и връщаха информацията обратно към яката.
Когато се обърна с лице към Мег, се обърна и имитацията — безлика, но все пак позната в жестовете си, лявата й ръка, също като на Бен, на бедрото, пръстите — малко поизкривени.
Мег откри, че двойнствеността я плаши — дълбоко я плаши — но не каза нищо. Клавиатурата на пианото, отбеляза тя, беше обикновена освен в едно отношение. Всички клавиши си приличаха.
— Извикай мама, Мег. Би й харесало да чуе това.
Копието беше безлично, нямо, но в прозрачна кутия в краката му имаше отделна лицева единица — нищо повече от безплътен намек за лице, вместо мускулатура — фини жички. Докато Бен говореше, полуоформеното лице извършваше призрачни движения, имитиращи реч, устните и очите му — идеално копие на тези на Бен.
Мег направи каквото й казаха, като доведе майка си от осветената от слънцето кухня в сенките на дневната. Бет Шепърд седна до дъщеря си, изтри ръце в престилката си, насочи цялото си внимание към сина си.
Той започна.
Ръцете му проблясваха над клавиатурата с пръсти като живи скъпоценни камъни и извличаха странна, копнежна, сложна музика от античния инструмент. Нов звук от стара клавиатура.
Когато свърши, настъпи момент на напрегната тишина, после майка му се изправи и отиде при него.
— Какво беше това, Бен? Никога не съм чувала нещо подобно. Беше… — тя се засмя — невярваща, очарована. — А мислех, че аз бих могла да те науча на нещо!
— Аз го написах — просто отговори той. — Нощес, докато всички вие спяхте.
Бен затвори очи и позволи на дисонансите отново да се оформят в паметта му. Дълги акордови структури от комплексни дисонанси, припокриващи се и повтарящи се, извиващи се една около друга като сложни нишки на живота, дълги вериги от ДНК. Не ла, до и сол минор, а аденин, цитозин и гуанин. Сложна, жива структура.