Идеална мимикрия на живота.
Копието се беше отпуснало назад, почиваше си след положените усилия, гръдта му се издигаше и спускаше, ръцете му лежаха на коленете. В кутията очите на лицето бяха затворени, устните — едва разделени, само лекото потрепване на ноздрите даваше признаци на живот.
Мег потръпна. Никога не беше чувала нещо толкова красиво, нито пък беше виждала нещо толкова ужасно. Сякаш Бен си беше поиграл. Пред клавиатурата копието не изглеждаше само пасивен получател на инструкции. Странна сила се излъчваше от безжизненото нещо и караше контрола на Бен над случилото се внезапно да изглежда илюзорен: играта на някое по-велико, по-мощно същество, стоящо невидимо зад нарисуваните подпори.
Значи над това беше работил Бен. През нея премина тръпка на отвращение. Но все пак красотата — странната, покоряваща красота на всичко това. Поклати неразбиращо глава, след това се изправи и отиде в кухнята, уплашена от него.
Бен я откри в розовата градина — беше с гръб към него, взираше се през залива. Отиде и застана близо до нея, усещайки по-добре от всеки друг път голите й форми под меката рокля от газ, която носеше. Около нея се носеше слаб аромат на лавандула.
— Какво има? — попита нежно. — Не ти ли хареса?
Тя извърна глава и сковано се усмихна, после пак се загледа през залива. Този отговор беше достатъчен. По някакъв начин я беше разкрил.
Той премина бавно покрай нея, след това спря с гръб към нея, лявата му ръка — опряна на бедрото му, дясната — на врата му, главата му — леко наклонена наляво; цялото му тяло имитираше позата й.
— Какво не ти хареса?
Обикновено би се разсмяла, знаейки, че я дразни, но този път беше различно. Чу я да въздиша и да се извръща и за момент се зачуди дали това има нещо общо със случилото се през нощта.
Тя направи стъпка встрани, после се обърна. Бен се завъртя и я последва. Сега стояха там лице в лице; разделяше ги един човешки бой разстояние.
— Беше… — примигна с очи, сякаш объркана.
Той задържа дъха си, възбуден от гледката, която тя представляваше. Можеше да е умряла. И тогава той никога нямаше да узнае. Заговори меко, подканващо; по начина, по който тя му говореше толкова често, за да го придума:
— Беше какво?
Тя срещна погледа му.
— Беше плашещо. — Видя я да потръпва. — Почувствах… — поколеба се, сякаш достигнала до ръба на онова, което свободно би могла да му каже. При нея това мълчание беше нещо ново и неочаквано, резултат от промяната в отношенията им. Като нещо физическо във въздуха между тях.
— Да се поразходим? Покрай брега?
Тя се поколеба, после се усмихна едва-едва.
— Добре.
Той вдигна поглед. Небето се заоблачаваше.
— Ела. Да си вземем ботушите и връхните дрехи. Изглежда ще завали.
След час бяха долу до линията на водата, тежките им ботуши потъваха в калта, небето тъмнееше над тях, потокът и далечните влажни ливади оставаха вляво. Беше отлив и калта се простираше до централния канал, който се виеше като открита вена, срязана на тъмна буза, и блестеше като масло, когато слънцето успяваше да пробие облаците.
Известно време вървяха в мълчание, хванати за ръка, осъзнаващи новите си отношения. Усещаха се странно — почти сякаш се будеше самосъзнанието им. Преди между тях цареше интимност, почти единичност — несмущавана продължителност на споделен опит. Бяха една клетка, неделима. Но сега? Сега беше различно. Сякаш тази нова, чисто физическа интимност беше разцепила клетката, започнала някакъв древен, неумолим процес на деление.
Може би беше неминуемо. Може би бяха обречени да стигнат до това. И сега…
Остана неизказано, но и двамата усещаха остро чувство на загуба. Беше там, неизречено в тишината, във въздишките, които всеки издаваше, докато вървяха по брега.
Когато плажът се стесни, спряха и седнаха на нисък, плавно спускащ се масив от сива скала, един до друг, с лица към селцето. Плоската експанзия на калта сега им беше отдясно, докато отляво на не повече от десет крачки стръмната, отъпкана земя се издигаше над тях, дебелите преплетени клони на висящите дървета превръщаха подножието на брега в плътна сянка. Оттам, където седяха, не можеше да се види, но насам брегът беше отчасти покрит с тухли, гниещите греди на стара конструкция се подаваха тук и там от наводнената повърхност. Преди четири века военнопленници французи от Наполеоновите войни бяха завършили дните си тук — някои — в заблатените гъсталаци, други — на набързо скованите бесилки, издигали се от тази страна на потока.
Сега Бен си мислеше за тези мъже. Умори се да си представя страданията им, носталгията, която трябва да са изпитвали, захвърлени в чужда страна. Но имаше нещо, заради което му беше трудно да се постави на тяхно място. Не знаеше как е да бъдеш далече от дома. В тази липса на знание почиваше слабостта на изкуството му.