Беше започнало много преди миналата нощ. Много преди Мег да дойде при него. Обаче миналата нощ се оказа катализатор — изясняване на всичко, което беше чувствал.
Мислеше си за думите, които баща му му беше цитирал и за които знаеше, че са верни:
Със сигурност никой не може да извлече от нещата, включително от книгите, повече от онова, което вече знае. Това, до което човек няма достъп чрез опита си, не може и да чуе.
Така беше. Поне за него онова, което казваше Ницше, беше вярно. И той нямаше достъп. Не тук.
Беше неспокоен. Неспокоен през последните дванайсет месеца. Сега го осъзнаваше. Беше имал нужда от нещо подобно, за да може да го фокусира. Но сега знаеше. Трябваше да се измъкне.
Дори и преди миналата нощ си беше мислил да отиде в колеж в Града. Може би в Оксфорд или в Техническото училище в кантон Страсбург. Но го беше обмислял само като естествен път за такъв като него; просто като продължение на образованието му. Сега обаче знаеше, че е нещо повече от това. Имаше нужда да види живота. Да изживее живота напълно, на всичките му равнища. Тук беше доста напреднал, но долината му бе станала твърде тясна, твърде ограничаваща. Имаше нужда от нещо повече — от нещо различно.
— Ако бях… — започна той с лице към Мег, после замълча, защото в същото време тя беше обърнала глава и бе започнала да му говори.
Засмяха се объркани. Никога не се беше случвало преди. Винаги бяха знаели инстинктивно кога другият смята да заговори. Но това… беше, сякаш са непознати.
Мег потръпна, после леко наведе глава, даде сигнал, че той трябва да говори; страхуваше се да не се повтори онзи несръчен момент.
За миг Бен се вгледа в нея. Изправи се рязко и се отдалечи на три крачки, след това се обърна и се втренчи в нея. Тя го гледаше изпод тъмния водопад на косата си.
— Трябва да си тръгна оттук, Мег.
Изведнъж видя колко се изненада тя; колко много означаваше това за нея. За момент очите й се разшириха, устните й едва-едва се разтвориха, после наведе глава.
— А…
Той мълчеше и я гледаше. Но когато пак понечи да заговори, тя изведнъж вдигна поглед с неочаквана болка и гняв в очите.
— Защо? Заради миналата нощ?
Той въздъхна и поклати глава.
— Няма нищо общо с нас, Мег. А с мене. Чувствам се напрегнат тук. Хванат в капан. Чувствам се така, сякаш съм надраснал това място. Изхабил съм го.
Докато говореше, отмести поглед от нея към потока, околните хълмове, малките, боядисани в бяло къщички, разпръснати между дърветата. Над главите им небето беше похлупак от пепелявосиво.
— А аз трябва да раста. Такъв съм — погледна я страстно, предизвикателно. — Ще умра, ако остана тук по-дълго, Мег. Не можеш ли да го видиш?
Тя поклати глава, гласът й преливаше от несъгласие.
— Не е така, Бен. Каза, че е заради тебе. Тук вътре светът е по-малък. Говориш, че се чувстваш в капан. Но грешиш. Ние сме извън всичко това. Свободни от него.
Той се изсмя странно, после се извърна.
— Може би. Но това трябва да го открия. Сам. — Погледна я отново. — Прилича на онази работа с паметта. Мислех си, че зная всичко, но не знаех. Грешах, Мег. Бях приел твърде много неща. Така че сега трябва да открия. Сега. Докато все още мога.
Очите й следяха всяко движение по лицето му, отбелязваха напрегнатото неспокойствие там. Сега се загледаха надолу, далече от неговите.
— Тогава не те разбирам, Бен. Не е необходимо да бързаш. Със сигурност не е?
— Напротив, необходимо е.
Навреме вдигна поглед, за да го види да потръпва и да се извръща, взрян през калта към Града.
Градът. Той беше константа в живота им. Накъдето и да погледнеха, тази плоска, лишена от черти белота определяше границите на техния свят като рамка на картина или края на някакъв огромен, нахлуващ ледник. Бяха се учили да не го виждат. Но днес с небето, притиснато ниско и неизразително над тях, беше трудно да не го видят, както го видя Бен — като кутия, която те обитаваха.
— Може би… — каза тя под нос. Но самата мисъл той да си тръгне я смрази до костите.
Той се обърна и я погледна.
— Какво търсеше?
Тя се намръщи.
— Не следвам мисълта ти.
— Преди вълната да удари. Щеше да ми кажеш нещо. Беше видяла нещо, нали?
Тя усети внезапен хлад върху опакото на дланта си и се вгледа. Беше капка дъжд. Избърса я, след това пак погледна към брат си.
— Беше раковина. Такава, каквато никога преди не бях виждала. Беше прилепена към скалата, но не можах да я освободя с пръсти. Сякаш беше залепена там. Странна, грозно изглеждаща раковина, твърда и назъбена, с форма на номадска палатка.