Паднаха още дъждовни капки, отделни и тежки. Бен насочи поглед към небето, после — към нея.
— Най-добре да се връщаме. Ще се изсипе порой.
Тя отиде до него и хвана ръката му.
— Тръгвай — каза тя. — Но не още. Не точно сега.
Той се наведе напред, целуна челото й, след това се отдръпна, загледан в нея, тъмнозелените му очи не виждаха нищо друго освен нея.
— Обичам те, Мег. Разбери го. Но не мога да не съм това, което съм. Трябва да вървя. Ако не го направя…
Тя кимна едва-едва.
— Знам. Наистина. Разбирам.
— Добре. — Този път устните му нежно докоснаха нейните, после се отдръпнаха.
Тя потръпна и се наведе напред — искаше пак да го целуне — но точно тогава облаците над главите им се разтвориха и дъждът започна да се стича надолу тежко, шареше калта около краката им с белези, за секунди намокри косите и лицата им.
— Христе! — извика той, издигнал глас срещу твърдия барабанен звук на дъжда. За момент никой от тях не помръдна, след това Мег се обърна и сочейки към брега, му извика в отговор:
— Там! Под дърветата!
Бен поклати глава.
— Не. Ела! Тук вали по половин ден. Да се връщаме!
Хвана ръцете й, привлече я към себе си, после се обърна, остави ръцете й да се изплъзнат от неговите и започна да тича по брега към селцето. Тя се хвана на играта му и се затича към него; сега се смееше, споделяше удоволствието му от изливащия се порой. Знаеше — изведнъж го разбра без съмнение — че той трябва да замине, но ще се върне. След време. Когато е открил онова, което е търсил.
Изведнъж Бен спря и със смях издигна ръце към небето.
— Красиво е! — извика той. — Дяволски е красиво!
— Знам! — отговори тя, погледна покрай него към залива: покритите с дървета склонове на хълмовете се замъгляваха от пороя, къщичките по наклона пред тях изглеждаха строги.
„Да — помисли си тя. — Това ще ти липсва в Града. Там никога няма да завали. Поне през следващите десет хиляди години.“
Глава 6
Принуди
Тази нощ той сънува.
Носеше се над пустиня, високо над нея. Смолисточерните магмени пясъци се простираха чак до хоризонта във всяка посока. Високи прашни спирали се движеха бавно през огромната равнина като набраздени колони, свързващи небето и земята. Духаше студен вятър. Над всичко висеше черно слънце като хлътнало око сред небе в кървавочервено.
Беше дошъл тук от мъртви земи, от пустинни земи, където храмове на забравени богове лежаха в руини, отворени към небето; бе се носил над огромни планински вериги с върхове в еднообразно черно — най-чистото черно, което някога беше виждал — недокоснато от сняг или лед; бе се плъзгал над равнини от тъмно, разтопено стъкло, където образът на малкото му, цялостно същество летеше като двойник под него, стремящо се да се срещне с него, когато той падне — когато падне по време на издигането си. И сега беше тук, в тази пуста земя, където цветовете свършваха, а тишината беше като стена в черепа.
Времето минаваше. Тогава с гигантска, почти животинска тръпка, която разтърси въздуха около него, пясъците отдолу се разделиха, огромните дюни се отдръпнаха и разкриха идеално гладко езеро — нюансираните му в червено води бяха като огледало.
Падна. Преобръщайки се във въздуха, се превърна в стрела, разделила тъмната мазна повърхност. Слизаше надолу, въгленовочерната течност — мека, несъпротивляваща се — се виеше около тялото му като студен огън.
Слизаше надълбоко, толкова дълбоко, че тъпанчетата му се спукаха и закървиха. Дробовете му разцъфнаха като цветове в бялата клетка на гърдите му, изпълниха вътрешността му с ужасна топлина. За миг чернотата влезе вътре, процеждаше се в него през всяка пора; бариера, през която трябваше да премине. И тогава премина; освободен от обичайното си човешко същество. Все още потъваше като желязно копие надолу в тъмнината, докато там, на петнайсетина километра под повърхността, дълбините се багреха от светлина.
Дъното на езерото беше бяло като кост; чисто, полирано и плоско като дело на човешка ръка. Блестеше меко изотдолу, сякаш друга земя — чудесна и пълна, толкова светла, колкото тази беше тъмна — лежеше от далечната страна на твърдата му, неотстъпчива бариера.
Завъртя очи, привлечен от нещо вляво. Заплува към него.
Беше камък. Тъмен, идеален каменен кръг, по-голям от дланта му. Имаше мека, почти прашна повърхност. Докосна го, намери го студен и твърд. След това, докато го гледаше, той изглежда се топеше, горната му повърхност ставаше плоска, тънкият ръб се гънеше. Сега беше раковина, мида с периферия, пресечена от тънка, неравна линия мрак.