Ръката му посегна към кръста му и измъкна скалпел от малкия калъф, след което плъзна острието между двете черупки. Разделиха се бавно, неохотно, както крилата на молец се разтварят срещу слънцето.
Вътре имаше перла от тъмнина — дребно яйчице, толкова тъмно, толкова наситено черно, че изглежда привличаше цялата светлина в себе си. Пресегна се да го вземе, но дори когато сви лявата си ръка около перлата, усещаше студът й да изгаря плътта му и после падна — като капка небесен огън — върху дъното долу.
Удивен, вдигна ръка пред лицето си и видя идеалната дупка, пробита от перлата. Завъртя ръката. Точно през нея. Перлата беше минала точно през нея.
Потръпна. И после се върна болката — съвсем различна от всичко, което някога беше изпитвал.
Бен се събуди и седна изправен, облян в пот, лявата му ръка беше здраво вкопчена в дясната, болката в нея — доста реална. Взря се в нея в очакване да види малка дупка, прогорена в нея отгоре до долу, но нямаше видим знак, че нещо не е наред. Присви го отново и това го накара да извика — болката беше невероятна — по-лоша от най-лошата рана, която някога бе имал.
— По дяволите! — каза си под нос, недоволен от слабостта си. „Контролирай болката — помисли си. — Учи се от нея.“ Стисна зъби и погледна към таймера на стената до леглото му. Беше малко след пет.
Трябва да си е увредил ръката, докато измъкваше Мег от водата.
Когато болката намаля, стана, прокара ръка по гърдите си и започна да се облича. Беше по-трудно, отколкото си бе представял, защото и най-слабото движение на ръката щеше отново да го накара да се присвие от болка и да спре дъха му. Но успя да се справи успешно, излезе тихо и тръгна надолу по коридора.
Вратата на стаята на Мег беше отворена. Внимателно, за да не я събуди, той погледна вътре. Леглото й беше вляво до далечната стена, прозорецът — точно над главата й. Тя лежеше по гръб, косата й покриваше лицето й, раменете й бяха голи в сянката, дясната й ръка — извита над завивките. Завесите бяха спуснати, стаята тънеше в частична тъмнина, но малка пролука високо горе пропускаше малко от ранното сутрешно слънце — тясна лента от златна светлина. Тя оставяше контурна следа по завивките и нагоре по стената, разкривайки горната част на ръката й. За момент той се взря в нея, забравил за тъпата болка в своята ръка — на тази светлина плътта й изглеждаше толкова нежна.
За момент се поколеба, чудейки се дали трябва да я буди.
И ако го направеше!
Потръпна при спомена как беше дошла при него през нощта и усети същия силен изблик на желание. Въпреки че това го притесняваше, не можеше да се самозалъгва. Искаше я. И сега повече отпреди. Искаше да целуне мекотата на шията й, да я види как се обръща, топла и усмихната, и да я вземе в прегръдките си.
Тръпката, която пробяга по гърба му, беше като чувството, когато слушаше някое изключително музикално парче или за първи път виждаше съвършено произведение на изкуството. Но как така? — зачуди се. Или цялото изкуство почиваше върху желанието?
Пръстите на увредената му ръка се свиха отново. Остро си пое въздух въпреки болката и облегна рамо на касата на вратата. Сега беше най-зле и това го караше да се чувства студен и слаб, челото му се къпеше в пот. Днес щеше да се изправи срещу му. Тази сутрин, ако е възможно. Но първо имаше нещо, което трябваше да се свърши.
Тръгна надолу и отвори вратата, водеща към градината. Отвън въздухът беше остър, свеж, небето — ясно след дъжда. Дълги сенки лежаха върху проблясващата, напоена с вода трева, преувеличаваха всяка издатина и падина и караха земята да изглежда набраздена и неравна. Розите се къпеха във влага, подпряната на магарета маса беше тъмна и мокра.
За момент остана неподвижен, заслушан в призива на птиците от стряхата над главата му и в шума на дърветата. Странно как този звук винаги звучеше така, сякаш не нарушава, а засилва тишината под него.
Болката пак се върна — този път по-поносима. Изправи се срещу нея и после, когато тя затихваше, вдигна наранената ръка към лицето си. Едва-едва се носеше миризма на изгоряло. Сладка, доста приятна миризма. Притисна я към бузата си. Беше топла. Неестествено топла.
Притискайки ръка към гърдите си, се загледа през поляната към потъналия в сянка залив. Беше прилив. Слънчева светлина се криеше в дърветата от далечната страна на водата и бавно пълзеше към очертаната от нея линия.
Усмихна се. Точно това никога не се променяше: всеки ден идваше нов; светлина се излъчваше от всичко.
Тръгна надолу през поляната и после по тясната чакълеста пътека, която водеше през стара, разнебитена портичка към ливадите. Тук тревата беше до коляно, некосена, откакто баща му беше тръгнал преди три месеца, високите стръкове — яркозелени и гъсти. Навлезе в това море от трева, пренебрегнал пътеката — тя свиваше надолу към виещия се поток и се отправяше към Стената.