Спря в подножието на Стената, балансирайки на ръба на дълга каменна канара, която се издаваше над околните блата. Стената тук представляваше свръхмогъщо присъствие, неизразителна белота, висока две ли и завиваща под идеален геометричен ъгъл от сто и двайсет градуса на югоизток. Изглеждаше, сякаш се намира в ъгъла на гигантска кутия за играчки; сянката на Стената беше толкова дълбока, че като че ли беше нощ. Дори и така, доста ясно можа да си представи великанския кръг на Печата там, в долния край на Стената, не по-далече от трийсет стъпки.
Бен клекна и се огледа. Тук паметта беше плътна. Образи се тълпяха около него като неспокойни духове. Трябваше само да затвори очи, за да ги повика обратно. От лявата си страна можеше да види мъртвия заек, потънал сред тревата. А там, точно зад него, баща му преди по-малко от година гледаше към него, но сочеше Печата и обясняваше как новата политика на Седмината се е изправила, за да спре набезите откъм Глината. Завъртя глава. Отдясно можеше да види Мег — стотици, не, хиляди пъти — усмихната или замислена, изправена и седнала, с лице към него или извърната, тичаща през тревата или просто застанала до потока, взряна в далечните хълмове. Мег като дете, момиче, жена. И за какво? Защо такова безкрайно повторение на събитията?
Потръпна, след това се обърна, поглеждайки към селцето, замислен за това, колко безвременно изглежда на тази ранна утринна светлина. Сведе поглед, после потърка и замасажира дланта на лявата си ръка с дясната. Сега се почувства по-добре, по-спокоен, което го накара да помисли дали това не е някакъв вид схващане. Но можеха ли машините да се схващат?
Пое си дълбоко дъх и се разсмя. „Ами ако всички ние сме машини? Ако просто сме програмирани да мислим другояче?“
Тогава отговорът ще е „да, машините се схващат“.
Беше странно — това чувство на принуда, чувство, че е длъжен да дойде тук. То беше по-силно от него — като желанието му към Мег. Плашеше го. И дори когато се прочисти от него, чувстваше, че контролира себе си по-слабо отвсякога. Част от това, разбира се, бяха лекарствата — или липсата им. За последен път ги беше вземал преди повече от седмица. Но имаше и нещо друго. Той се променяше. Усещаше го в себе си. Но към какво? И защо?
Още известно време втренчено гледа Печата, после отмести поглед разтревожен. Беше също като в съня му. Дъното на езерото: това беше Стената. Беше потънал в мрака, за да се сблъска със Стената.
И?
Потръпна. Не, още не го разбираше. Може би такъв, какъвто беше — шизофреник — той не можеше да го разбере. Не и там, където се намираше. Не отвътре. Но ако преминеше оттатък?
Втренчи се в Стената, след това сведе поглед. Ами ако баща му кажеше „не“? Ако баща му кажеше, че не може да отиде в колеж?
Бен стана и обърна гръб на Стената. Ако Хал кажеше „не“, щеше да се възпротиви. Щеше да го направи — при всички положения.
— Хайде пак, Мег. И този път се опитай да се отпуснеш малко. Много си стягаш пръстите. Леко ги отпусни. Нека почувстват нотите. На този етап точността е по-малко важна от чувството. Точността ще дойде, но чувството трябва да е там от самото начало.
Мег седеше пред пианото до майка си. Упражняваха се повече от час, но тя беше решена да овладее фразата — да има какво да покаже на Бен, когато той се върне.
Започна отново. Този път като че ли вървеше по-добре. Изпусна две ноти, а единият от акордите не беше добре оформен, но въпреки всички грешки много повече приличаше по звучене на фразата, която майка й беше изсвирила преди това. Обърна се и забеляза, че Бет се усмихва.
— Добре, Мег. Много по-добре. Опитай пак. Този път малко по-бавно.
Направи каквото й казаха, приведена над клавишите. Този път не пропусна нито една нота и се облегна назад доволна от себе си, изпълнена с истинското чувство, че е успяла да постигне нещо. Беше нещо съвсем дребно, разбира се — не като онова, което бе постигнал Бен — и все пак беше някакво начало: първата стъпка в нейния опит да го настигне.
Огледа се пак. Майка й я наблюдаваше със странен поглед.
— Какво има?
Бет я хвана за ръката.
— Ти си добро дете, Мег. Знаеш ли? Нищо не ти се удава лесно. Не си като Бен. Но работиш над всичко. Работиш здраво. И никога не се обезкуражаваш. Наблюдавала съм те как се трудиш над нещо седмици наред, а после Бен идва и го овладява за няколко секунди. И винаги — абсолютно винаги — ти си се радвала за него. Не си му завиждала, както би могла. Нито си се ядосвала. А това е… — тя се разсмя. — Ами това е забележително! И аз те обичам заради това.