Мег сведе очи.
— Той има нужда от някого.
— Да, нали?
— Искам да кажа… — Мег леко отпусна свободната си длан върху клавишите, без да натиска. — Сигурно на него му е много трудно такъв. Толкова сам…
— Сам ли? Не те разбирам, Мег.
— Също като Заратустра горе, в планинската пещера. Там горе, където въздухът е разреден и малцина дръзват да се качат. Само че при Бен планината, пещерата е вътре в главата му.
Бет кимна замислено.
— Различен е, няма съмнение.
— Точно това искам да кажа. Точно тази разлика го прави сам. Дори ако тук, в Имението, имаше 100 000 души, той щеше да е разделен от всички. Отрязан от тях заради това, което е. Тъкмо затова аз трябва да полагам усилия. Да го достигна там, където се намира. Да се опитам да разбера кой е и от какво има нужда.
Бет погледна изумено дъщеря си.
— Защо?
— Защото той е Бен. И защото го обичам.
Бет протегна ръка и погали бузата на Мег.
— Това е хубаво. Но няма защо да се тревожиш. Дай му време. Ще си намери някоя.
Мег отмести поглед. Майка й не разбираше. Нямаше никоя друга за Бен. Никой не би могъл да го разбере дори и една десета толкова добре, колкото го разбираше тя. Нито една в цялото Чун Куо.
— Искаш ли да свириш още?
Мег поклати глава.
— Не сега. Може би следобед.
— Добре. Какво ще кажеш тогава да закусим?
Мег се усмихна.
— Да. Защо не?
Седяха в кухнята на голямата рендосана борова маса. Бяха привършили закуската си, когато по плочите отвън се разнесоха стъпки. Резето изскърца, после вратата се отвори. На вратата застана Бен и надникна вътре. Лявата му ръка висеше странно.
— Хубаво мирише.
Майка му стана.
— Седни, ще ти приготвя нещо.
— Благодаря. Обаче не сега. — Той погледна към Мег. — Свободна ли си, Мег? Трябва да поговорим.
Мег погледна майка си. Възнамеряваше да й помогне с миенето на чиниите.
— Може ли?
Бет се усмихна и кимна.
— Върви. Аз ще се оправя.
Мег стана, отнесе чинията си до мивката и се обърна към Бен.
— Къде си ходил? — и млъкна. Беше забелязала как крепи лявата си ръка. — Бен? Какво си направил?
Той се вгледа в нея, след това — и в майка си.
— Повредих си ръката. Сигурно е станало на скалите — той протегна ръката си към нея. — Почти не мога да я използвам. Щом се опитам, се схваща.
Бет избърса ръцете си и се приближи до него. Внимателно хвана ръката и я заразглежда. Мег беше застанала до нея с угрижено лице.
— Е, няма никакви външни признаци за повреда. А вчера си беше съвсем наред.
Бен кимна.
— Да. Обаче урокът по пиано надали й е помогнал много.
— Боли ли? — попита Мег. Очите й се бяха разширили.
— Болеше, когато се събудих. Но вече се научих как да се справям. Преструвам се, че проблемът е по-нагоре. Тук — той потупа лявото рамо с дясната си ръка. — Преструвам се, че цялата ръка е схваната. Така не се изкушавам да я използвам.
Бет пусна ръката му, след това се обърна и затърси нещо из шкафовете.
— Уведоми ли някого?
Той кимна.
— Да, преди два часа. Като се върнах от ливадите. Следобед ще изпратят човек.
Тя се обърна — държеше бяла триъгълна кърпа.
— Добре. Е, засега ще ти направя превръзка през врата. Ще можеш да я разнасяш по-лесно насам-натам.
Той седна и майка му се зае с него. Междувременно Мег беше застанала до него и нежно бе опряла длан на рамото му.
— Защо клавишите бяха черни? Искам да кажа… само черни?
Той се обърна и я погледна.
— Защо ме питаш?
Мег сви рамене.
— Ами просто ми се върти постоянно в ума. Струва ми се… странно. Ненужно.
Бет коленичи пред него, стегна превръзката около рамото му и погледна нагоре — беше й интересно какво ще каже.
Той отмести поглед.
— Просто старият тип клавиатура ме разсейва. Поставя на мисълта предварителни условия; заставя съзнанието да работи по стари модели. Но тази изцяло черна клавиатура е само преходен етап. Начин да се освободим от старите асоциации. Всъщност аз искам да разработя съвсем нов тип клавиатура — подходяща за онова, което правя.
— Готово! — Бет стегна възела и се изправи. — Но какво правиш!
Бен открито срещна погледа й.
— Още не знам. Или поне нямам пълна представа. — Изправи се и леко помръдна рамо. — Благодаря. Така е много по-лесно. — Погледна към Мег. — Готова ли си?
Тя се поколеба — за миг се зачуди дали не би могла да го убеди да изслуша музикалната фраза, която беше научила същата сутрин, после се усмихна и каза тихо: