— Да. Хайде да вървим.
Беше ранен предобед, слънцето беше високо горе в небето, въздухът — прозрачен и свеж. Седяха под дърветата на склона над залива. Процеждащите се през клонките лъчи изпъстряха тревата около тях и проблясваха долу по водата. Над тях, близо до върха на хълма, скрит от малка горичка, беше разрушеният хамбар, запазен такъв, какъвто е бил и по времето, когато техният пра-прапрапрадядо Еймъс е бил малък.
Два часа бяха обсъждали причините Бен да замине или да остане. До този момент дискусията беше сравнително дружелюбна, ведра, но нещата се промениха. Сега Мег бе извърнала ядно глава настрани.
— Ама и ти си един магарешки инат! Знаеш ли го, Бен? Инат и толкова! Не му е времето. Не сега.
Той й отговори тихо — знаеше, че я е наранил:
— Ами кога? Трябва да го направя! Чувствам, че трябва! А останалото… аз просто рационализирам това чувство. Доверявам се на чувството — на инстинкта.
Тя се обърна към него — очите й горяха.
— Инстинкт! Не казваше ли, че инстинктът бил усмирителна риза — начинът на Великия създател да ни покаже, че той натиска копчетата?
Той се разсмя, но тя извърна глава. Един път да поговорят за нещо различно от това, какво иска той. Това беше свързано с Мег: с нейните нужди.
— Не усложнявай всичко, Мег. Моля те, недей.
Тя потръпна и впери поглед в далечината, над водите. Очите й горяха. Вирна дръзко брадичка.
— Защо ме питаш? И без това ще направиш каквото искаш. Защо ме измъчваш така, когато вече си решил какво ще правиш?
Гледаше я, възхищаваше й се, искаше да се наведе и да целуне шията й, рамото й. Беше облечена в дълга, лешникова на цвят памучна рокля, рязана под гърдите и закопчана догоре. Беше вдигнала полата над коленете си и отдолу се показваха загорелите й голи прасци. Погледна надолу, към стъпалата й, забеляза деликатните й пръстчета, изящно закръглените нокти. Беше красива. Дори и стъпалата й бяха красиви. Но не можеше да го задържи тук. Нищо не можеше да го задържи. Трябваше да намери сам себе си. Може би след това щеше да се върне. Но засега…
— Не ме оковавай, Мег. Помогни ми да стана сам себе си. Само това искам от тебе.
Тя гневно се обърна и сякаш понечи да каже нещо, после рязко сведе поглед. Объркване и обида бяха ясно изписани на лицето й.
— Искам да ти помогна, Бен. Просто…
Той се стегна, опита се да потисне инстинктивната си жалост към нея. Тя беше негова сестра. Негова любима. Нямаше никой по-близък от нея на света и му беше болно да я наранява така, но трябваше, иначе щеше да изгуби от поглед онова, което самият той трябваше да стане. С времето тя щеше да го разбере, но засега любовта я заслепяваше и тя не можеше да види най-доброто. И то не само за него, а и за тях двамата.
— Ако ме задържиш тук, Мег, то ще умре в мен. Ще се обърне навътре и ще загние. Знаеш го. И ще обвинявам тебе за това. Дълбоко в себе си ще започна да те мразя, задето ме държиш тук. А аз не искам да те намразя! Никога!
Тя срещна погледа му — очите й плуваха в непролети сълзи. После се обърна, наведе се към него, прегърна го, като внимаваше да не го заболи повредената ръка, и меко, топло положи глава на дясното му рамо.
— Е? — обади се той след малко. — Ще ме подкрепиш ли срещу татко?
Забеляза, че дишането й леко се промени. След това тя се отдръпна и се втренчи в него, сякаш се мъчеше да прочете нещо по лицето му.
— Според тебе, той ще се опита да те спре, така ли?
Бен кимна.
— Ще си намери оправдания. Несигурното днешно време. Възрастта ми.
— Ами ако е прав, Бен? Ако е твърде опасно? Ако наистина си твърде млад?
— Твърде млад? Аз съм на седемнайсет години, Мег. На седемнайсет! А като не броим онова посещение в Тонджиян, никога не съм виждал нищо друго освен това; никога не съм ходил никъде другаде.
— Това толкова лошо ли е?
— Да. Защото животът е нещо много повече. Много, много повече! Там вътре има цял един нов свят! Свят, за който нямам никакви реални познания! Имам нужда да го опозная. Не от втора ръка, от екран, а отблизо.
Тя сведе поглед.
— Онова, което каза за мене, Бен — че съм те оковавала… Никога няма да направя такова нещо! Знаеш го! И мога да те освободя. Но не там вътре. Не в Града! — Тя вдигна очи. — Тук е нашият дом. Точно тук, в Имението. За това и сме създадени. Също като липсващите парчета в пъзел — тя млъкна, после продължи с по-сериозен тон: — Ние не сме като тях, Бен. Различни сме. Природата ни е различна. За тях ние сме като извънземни. И ти ще го откриеш.