Това дело щеше да се гледа сега. Синурът между нивите на Куция и на Андрея беше в същото време и синурът между мерите на двете села, тъй че зад всяка една от страните стоеше по едно цяло село. Освен туй, ако се докажеше, че Андрей е бил Куция в собствената си нива, когато Куцият я подоравал, това, ако не премахваше вината му, поне я намаляваше. Загрижени бяха и двете страни. Потърсиха най-старите и най-честните хора от околността, които можеха да бъдат свидетели. Изборът, наред с другите, падна и върху Токмакчията: едно време баща му, а след него сам той беше владял тия места и затова най-добре можеше да посочи отгде минава истинският синур.
Цялата тая история Токмакчията знаеше най-подробно, защото при него бяха идвали вече пратеници и от Бистрица, и от Загорци — хитри и сладкодумни старци, — които добре познаваха и едновремешната му власт, и слабостите му, и като подслаждаха разговора си с тънки ласкателства и анекдоти от хубавото старо време — мъчеха се да го убедят да вземе тяхната страна. Колкото великодушен, толкоз тщеславен и суетен, Токмакчията лесно попадаше в примките на лукавите старци и с жар говореше за миналото, което те му спомваха. Все пак той ясно чувствуваше, че в съда не можеше да каже друго, освен туй, което е истина. И като говореше с гостите си повече за миналото и ги черпеше кафе след кафе, върху най-важното за тях — мерата и синурите — той най-малко се спираше. Самата тая вражда, която нахвърляше хората едни срещу други и ги преобръщаше на зверове, го отблъсваше. И за какво беше всичко това? — мислеше си сега Токмакчията. — За имот, за земя. „Земя! — пошепна той и една горчива усмивка се яви в гънките на бялата му брада. — Хората са лакоми за земя, а всъщност на всички нас ни трябва толкоз малко земя!“
— Какво искаш, Мустафа? Защо викаш?
Токмакчията повдигна глава: пред него, изправена до края на стълбите, из които беше се изкачила, без да я види, с повдигната престилка, в която имаше суха вършина и съчки, стоеше жена му. Тя беше стара, висока, със сухо, костеляво лице, с хлътнали дълбоко очи, скръбни и сякаш постоянно влажни от сълзи.
Тия насълзени очи всякога смущаваха Токмакчията и той мълчеше, като че беше забравил какво искаше да каже.
— Какво ти трябва? — повтори старата.
— Донес ми джиздана. Ей там е вътре, в лъжичника. Донес го, че ми трябва.
И като се досети, че старата се готви да запали огъня, той извика подире й:
— Направи и едно кафе!
Старата беше влязла вътре и не се обади. Но Токмакчията я чуваше да ходи из стаята и да мърмори нещо. Две неща тя постоянно му натякваше: че пуши много и че иска час по час да му правят кафе. И тя правеше това с някаква неумолима и надменна строгост, защото за тия негови разходи тя даваше от своите пари, припечелени от кокошките, които във всяка селска къща се смятат за женска стока. Но старата Шакире беше станала чудна жена и Токмакчията не можеше да разбере в кое бе щедра — в кое скъперница. Четиридесет и повече години те живееха наедно и едничкото сигурно нещо, което той можеше да каже за нея, е, че тя беше живяла и продължаваше да живее не за себе си, а за децата си. А откакто умря Рустем, тя забрави другите и мислеше само за него. Имаха още четири живи дъщери и повече от двайсет внуци, едно от друго по-хубави момчета и момичета. Обичаше ли и тях? Разбира се. Но тя ги посрещаше и изпращаше някак равнодушно, без радост и без усмивка, защото в очите й никога не изсъхваха сълзите й за Рустема…