И въпреки искрените си разкайвания, той ходи още няколко пъти до долапа и пи от шишето със същата жажда, със същата трепетна наслада и със същия ужас пред греха, срещу който беше безсилен да се бори.
Но когато за последен път се върна на мястото си на чердака, той седна съвсем спокойно — нито ръцете му трепереха вече, нито се разкайваше, нито на ум му идеше за Рустема. Напротив, никога той не се е чувствувал тъй добре, весело му е, чувствува се млад и целият свят наоколо е тъй хубав. Какви не мисли нахлуват в ума му, душата му се пълни от безпричинна радост и той, въпреки годините си, готов е да запее. Изведнъж той трепва и се заслушва: свиреше пак грамофонът, но това сякаш не беше смешната оная машина на Саръ Яни с чекръка отзад и с тенекиената си хуния. Това беше друга, нова и чудно хубава музика. И тия звуци и тоя ритъм носеха нещо познато, отколешно, нещо чувано хиляди пъти и все пак странно хубаво!
Сладка мъка сви сърцето на Токмакчията и тъй като от няколко часа насам той не беше мислил за нищо друго, освен за миналото, това минало му се стори сега тъй ясно, като да е било вчера, и свидно, като никога. Собствено, нещо определено той не си припомваше в тая минута. Но страстните приливи на музиката, струещата се мелодия на кларнета, бодрият и жизнерадостен такт, който отсичаха ударите на дааретата и на чимпарите, събуждаха у него откъслечни видения, ясни, сладостно парливи и мигновени. Той виждаше кръг от млади жени, облечени в атлазени шалвари, които пееха старите, хубавите някогашни песни, а сред тях — полугола играчка извиваше младото си тяло в страстна и опияняваща игра. Изведнъж във въображението му се явяваше нещо друго, съвсем за кратко време той виждаше самия себе си, и то тъй ясно, както се виждаше само насъне; виждаше се яхнал на разярен арабски кон, с развян на вятъра джепкен, с питомен ястреб на едната си ръка. Наоколо му препускат другари, с тях е цяла сюрия копои и хрътки, а пред тях полето е равно и широко, широко…
А щом другите инструменти замлъкваха и само кларнетът зареждаше някоя тъжна мелодия, тогава той виждаше узрели жита, алени макове и една жена, спокойна като царица, силна и властна жена, чиято страст имаше девствеността на целина, а любовта й — чистотата на добродетел — Мария. Но плачещата мелодия на кларнета заглъхваше във веселите стъпки на танца, образът, който съзерцаваше Токмакчията, изчезваше с първите удари на чимпарите и пред очите му отново се появяваха пеещите жени и полуголата играчка сред тях…
— Мустафа! — извика някой от двора. — Мустафа!
Токмакчията повдигна глава.
— Мустафа! — викаше отдолу жена му — какво правиш ти бе, човече! На, телето пак ще изсучи кравата. Слезни де, слезни по-скоро да го прибереш!
Токмакчията слезе на двора. Слънцето беше заседнало. Гълъбите и ластовичките бяха се прибрали под стрехите, кокошките прехвръкваха по клоните на овошките и търсеха по-удобни места за пренощуване. Във вечерната прохлада по-силно се чувствуваше дъхът на салкъмите, небето на запад беше червено като кръв.
С не твърде сигурни крачки Токмакчията отиваше към пътните врата, замислен и съсредоточен в себе си, забравил вече где и за какво го пращат, все още обгърнат в някаква сладостна мъгла, напоена с нега и спомени.
Рано сутринта в понеделник Токмакчията отиваше към мястото, гдето щеше да се събере съдът. Равнодушен доскоро към тая чужда разправия, той беше доста загрижен сега; селяни от Бистрица бяха му казали, че един от убийците на Рустема, ако не и най-главният, е бил уж Андрея — същият тоя Андрея, когото щяха да съдят днес. Беше ли истина това, или пък нарочно скроена клевета, за да го опълчат против Андрея и да го вземат на своя страна? Токмакчията беше мислил цяла нощ, мислеше и сега. Защото вярно беше, че на времето — имаше вече двайсет години оттогава — убийците на Рустема останаха неоткрити, не че беше невъзможно да се издирят, но защото престъплението трябваше да заглъхне в расовата омраза, тъй силна през тия години, и защото трябваха още изкупителни жертви за робството, което не беше забравено още. Токмакчията знаеше това много добре и затуй притаи раната в душата си и замълча.
Всичко това отново минаваше сега през ума му, но мислите му, без да могат да го убедят в нещо, само събудиха спомените му за Рустема. А пред очите му стоеше и караше конете внукът му Рустем и това седемнайсетгодишно момче, плещесто и яко, не само носеше името на другия, покойния Рустем, но и по всичко приличаше на него. Това още повече опечаляваше стареца, обезпокоен и от мисълта, че тая голяма прилика крие може би в себе си и еднаква участ.