Кейт се обля в студена пот. Поне Дейвид Ейбрамс не я бе издал, не я бе предал. Не беше лежал до звездната й журналистка и не се бе присмивал на Кейт — за това колко безпомощна и разпалена е останала от ласките му.
— Хей, знаеш ли? Статията ти беше страхотна. Но трябва да се прибирам, да си лягам. Утре ще ставам рано — побърза да каже Кейт. Тя потупа приятелката си по гърба. — Ще се видим утре, става ли?
— Въобще не си забавна — нацупи се Жаки. — Но добре. — Тя се разведри. — Щом довърша това, може да се обадя на Дейвид. А той може да довърши мен. Сериозно, ако можеше да видиш как той…
— Чао! — извика Кейт. — Ще се видим в офиса!
И тя се завтече към вратата.
Усмихна се леко, като си спомни тази случка. Защото макар Дейвид Ейбрамс никога да не говореше за това, той все още излизаше с Жаки и от време на време в манхатънската преса се появяваше по някоя размазана снимка на двамата, докато излизат от някой нощен клуб.
Значи сега Жаки беше кариеристката, тръгнала по съмнителен път към върха, и многото й жертви и приятелите им с радост се изказваха против нея, докато Кейт оставаше незасегната.
Е, точно това искаше.
Беше идеално.
Нали?
Ейбрамс седеше в кабинета си, проучвайки цифрите на монитора.
Бяха добри. Наистина добри.
Той трябваше да е щастлив от този факт.
„Лъки“ правеше пари. Маркъс Броудър беше вдигнал офертата си, предлагайки му действително страхотна цена. Само дето нещо вътре у Ейбрамс отказваше да хвърли Кейт Фокс в устата на вълка.
Жаки Молтрано правеше изключителни материали и беше на разположение в леглото му. Винаги беше готова да отиде при него, когато я повикаше. Нямаше нужда да върти телефоните за други жени.
Тогава какъв беше проблемът, по дяволите?
Не питай и не говори, отвърна разсъдъкът му.
Ах, беше му писнало да се преструва. Искаше да види Кейт. Цялото това въздържане от емоции му бе дошло до гуша. Тя работеше за него, намираше се съвсем наблизо, в неговата сграда. Ако й дадеше изпълнителски пост, тя щеше да се премести право в тези офиси и той щеше да я вижда всеки ден…
Имаше връзка с Жаки, но какво от това. Кейт не беше ясновидка. Какво лошо щеше да стане, ако се видеше с най-талантливия си редактор?
Той вдигна телефона и набра вътрешния й номер.
— Кейт Фокс — обади се тя мигновено.
— Кейт. Дейвид е.
Мъничка пауза. Дали се бе развълнувала от обаждането му? Искаше му се да мисли, че е така.
— Здрасти — каза тя.
— Трябва да се срещнем. Ела в кабинета ми.
— Разбира се. Там ли са другите редактори? Съветът?
— Само ти и аз — рече той. — Нямаме нужда от придружители, нали? Възрастни хора сме.
— Доста съм заета — каза тя неохотно.
— До петнайсет минути да си тук. Все още съм ти шеф.
— Е, разбрано, сър — отвърна тя и той можеше да долови усмивката в гласа й, почти да види възбудата на лицето й. Беше му толкова лесно да я разгадае. И това много му харесваше.
Кейт се замисли дали да не вземе нещо със себе си. Някаква папка със снимки, разпечатка на повишените продажби. Но после се отказа. Дейвид Ейбрамс имаше достъп до всичко, което й бе известно, а и до много повече. Той й беше шеф.
В „Лъки“ можеше и да са съдружници, но тя беше напълно наясно, че не са равнопоставени. Можеше да бъде уволнена от него. И макар да имаше петдесет процента от списанието й, той управляваше проклетата компания: всички списания, всички сгради, всеки служител на всяко ниво в крайна сметка отговаряха пред него.
Тя беше редактор.
Той беше играч.
Разделяха ги светове. И Кейт се опитваше да не бъде привлечена от този факт. Но не успяваше. Постиженията му се простираха пред него като фанфарен звън, когато влезеше в стаята. Те бяха част от силата му толкова, колкото беше и твърдото му като желязо тяло.
Освен това той знаеше как тя реагираше на сила.
На истинска сила. Мъжка сила. Онази, с която я бе обърнал наопаки в леглото си, бе я превел през поредица от оргазми, беше я оставил обляна в пот, карайки я да дращи по чаршафите, да стене името му, да го моли, буквално да го моли да не спира.
Кейт не можеше да направи нищо по въпроса. Той знаеше и беше там, и нямаше смисъл да се преструва.