Само дето тя не се бе оказала точно такава, каквато очакваше, нали?
Красива, със сигурност.
Може би повече от красива.
Не можеше да се отрече, че Броудър има вкус. Фантастични гърди, тънък кръст и прекрасно изпъкнало дупе. Имаше тяло, което предизвиква катастрофи. Но Кейт Фокс не се бе оказала така скучна и почтителна, както бе очаквал. Тя беше самоуверена, заядлива, борбена. Беше привлякла интереса му и затова я бе проверил тихомълком. Тя работеше, действително работеше — в „Лъки“, онова сладко малко списание, което се издаваше във Вилидж. Използваше собственото си име. Продажбите им се бяха повишили. И то доста. Предположи, че Броудър има нещо общо с това. Трофейните съпруги не разваляха маникюра си с черна работа. А изрезките от вестниците бяха там, в компютъра му — модните рокли, диамантените огърлици, апартаментът на Пето, приказните частни курорти.
Кейт Фокс не бе известна само с брака си с Маркъс. Ейбрамс прегледа статиите, чете между редовете на анонимните материали във вестникарските клюкарски рубрики. Носеше й се славата из града. Тук някое богаташко синче. Там богат предприемач. Входното ниво, изглежда, не падаше под три-четири милиона долара. И се бе издигнала чак до Броудър.
Той повдигна рамене. Кейт Фокс беше просто поредната златотърсачка. Само опаковката й изглеждаше малко по-интересна от на повечето.
— Не искам да се виждам с нея — каза рязко той.
— Добре — каза Лоти с глас, който обикновено означаваше „постъпваш глупаво“. — Както искате, сър.
— Мислиш, че трябва да се видя с нея ли?
— Господин Ейбрамс, очевидно сте й обещали среща. Което означава, че ако не се срещнете с нея сега, ще трябва да я видите утре.
Той прехапа устни.
— И какво, ако изобщо не я видя? Кой казва, че съм длъжен?
— Може да опитате, сър, но проблемът е, че тя всъщност живее във вашата сграда. Така че може да ви издебне на стълбите. Или в асансьора. — В гласа на жената се прокрадна нотка на антипатия. — Може дори да почука на вратата ви.
Той се развесели.
— А това не можем да го допуснем, нали?
— Не е моя работа да го казвам, но…
— Давай направо. Кажи го.
— Е, сър, младата дама се слави с интересно минало.
Знам, помисли си Ейбрамс. Нали го проверих?
Той се радваше, че Лоти не може да прочете мислите му. Наистина защо му трябваше, по дяволите, да я проучва? Тя беше просто поредната представителка на манхатънския хайлайф, а такива в този град — с лопата да ги ринеш.
— И след като сте й обещали среща — говореше все още Лоти, без да се отказва — и тя всъщност ви е наемателка, това й дава основателно оправдание да дойде да почука на входната ви врата по всяко време на деня или нощта…
Той се разсмя гръмогласно.
— Искаш да кажеш като някой хищник, облечена с прозрачен пеньоар и чехли на високи токчета с пухчета на пръстите.
Мисълта не беше съвсем неприятна. В главата му проблесна жестокото тяло на Кейт Фокс в прозрачна нощница и той усети, че потръпва под ушитите си по поръчка спортни панталони.
— С такава жена нищо не се знае. Много жалко, че сте се видели с нея лично първия път — каза Лоти.
— Значи предпочиташ да я видя сега. В кабинета долу, в разумен час?
— Да, точно така, господин Ейбрамс. Вероятно тя все още ще бъде с работните си дрехи.
— Не се тревожи, Лоти. Ще се срещна с нея отново в кабинета на домоуправителката. Преди да има време да се преоблече в убийствен минижуп.
— Благодаря, господин Ейбрамс. До утре, сър.
Дейвид Ейбрамс се изправи и се приготви да се отправи към долния етаж. Интересно, помисли си той, защо не се бе противопоставил на секретарката си? Щеше да е достатъчно просто да възложи тази среща на домоуправителката.
Но какво от това? И бездруго нямаше планове за тази вечер. Беше му скучно.
— Готов е.
Кейт Фокс стоеше пред бюрото, наведена към него. Не носеше минижуп, но Дейвид Ейбрамс си помисли, че това не я прави по-малко секси. Тя беше облечена с тесни дънки, равни обувки тип пантофки и впита копринена блуза, която очертаваше гърдите й. Той се опита да не се взира във V-образното деколте, което излагаше на показ топлата й загоряла кожа, деликатната линия на ключицата, която само намекваше какво има по-надолу, и издадения й бюст. Косата й се спускаше около лицето на чупливи вълни. Гримът й беше минимален; Ейбрамс бе виждал достатъчно модели, за да разпознае, че си е сложила само тониращ крем, малко руж, неутрални сенки и прозрачен гланц за устни. Видът й беше свеж и ведър и позволяваше на естествената й красота да блесне.