Дейвид се обърна и излезе. След като вратата й се затвори, той извади телефона си „Блекбъри“. Изпрати имейл на агенцията за недвижими имоти, за да потвърди новите условия: сделката си беше сделка.
Ама че нахална кучка, помисли си той. И беше бесен на себе си, задето й бе разрешил да го раздразни.
Беше време за прочистване на вкуса. Той потупа иконата на телефона си, изкара номера на Кимбърли Делоа, една от любимите му елитни проститутки. Много скъпа, много изключителна и си струваше всеки цент. Слаба, с изкуствени гърди и напомпани устни, тя имаше най-умелата уста в цял Горен Ийстсайд. А сега той искаше само да се погрижат за него. Един от шофьорите му щеше да отиде с лимузината да я вземе и да я докара в центъра.
Тя се изкикоти и обеща да бъде при него след четвърт час. Кимбърли никога не му създаваше проблеми. Използваше банята за гости, обличаше се и си тръгваше двайсет минути след като приключеха. Беше страхотна, помисли си той — приятелка с предимства, без обвързване. Ейбрамс държеше резервен запас бижута, сложени в една кутия в нощното му шкафче. Щеше да й избере нещо хубаво от вътре, освен парите, които вече бе превел по сметката й. Той я харесваше. Една масивна златна гривна беше сред по-скъпите бижута. Кимбърли щеше да го забавлява, а после да си отиде с това на китката.
Без шум. Без стрес. Малката трофейна съпруга от долния етаж можеше да върви по дяволите.
Нали?
Дванадесета глава
Кейт седеше в прекрасния си нов апартамент и кипеше от ярост. Този негодник, помисли си тя, абсолютен кретен. Защо изобщо му бе позволила да й влезе под кожата?
Първо Маркъс, а сега Дейвид Ейбрамс — поредният, който омаловажи работата й. Присмя се на заплатата й.
И което беше още по-лошо — присмя се на нея. Беше стоял там, арогантният му кучи син, и говореше за брака й с Маркъс като за професия…
Кейт гореше от гняв. Презрителните думи на Маркъс Броудър проехтяха още веднъж в ушите й. „Никой друг богаташ няма да иска това, което съм изхвърлил.“
Може би бившият й мъж имаше право. Може би всичко това беше глупаво. Дейвид Ейбрамс не можеше да изрази по-ясно презрението си. Той хареса дизайна на апартамента й, но смяташе, че тя си играе и се размотава, че е богата разведена жена със споразумение, което покрива всичко. Сякаш, ако беше вярно, щеше да се навре в тази сграда и в това миниатюрно студио.
Какво правеше в „Лъки“? При целия си успех все още печелеше мизерна заплата. Точно както изтъкна Дейвид Ейбрамс. Все още тъпчеше на едно място. Все още работеше за Емили, получаваше, колкото да покрие наема си, и бе направила всичко това само за да задели настрана малко средства.
Имаше ужасното усещане, че привлекателният кучи син вероятно е прав. Кейт наближаваше трийсетте. Дали не пропиляваше най-хубавите години от кариерата си? Дали не пропиляваше живота си?
Тя крачеше нагоре-надолу като тигър и само мислеше и мислеше. За Маркъс. За Емили. За този град…
Телефонът звънна. Тя го вдигна с раздразнение. Не можеха ли поне една вечер да я оставят на мира? Опитваше се да си проясни главата.
— Кейт?
Беше Силвия от главния офис. Асистентката на Емили. Тя плачеше почти истерично. Кейт забрави за Дейвид Ейбрамс. Забрави за всичко.
— Какво има? Силвия, какво се е случило?
Плачът й се усили и тя едва успя да произнесе думите:
— Гледа ли новините?
— Не. — Почувства как я обзема страх. Ръцете й се изпотиха от прилива на адреналин. — Силвия, какво е станало, за бога?
— Станала е влакова катастрофа — изплака жената. — С влака за Скарсдейл…
Сърцето на Кейт задумка. Родителите на Емили живееха в Скарсдейл.
— Случило ли се е нещо? Емили пострадала ли е?
Още плач.
— Емили и Пол са били в първия вагон, Кейт. Той е дерайлирал… Те са мъртви.
Обзеха я внезапни пристъпи на паника и мъка. Кейт затвори очи, замаяна от болка.
— Това не може да е вярно. — Не беше способна да го приеме. — Не може.
Пръстите й потърсиха дистанционното на масата; тя включи малкия телевизор, който държеше в единия ъгъл на стаята, и превключи на „Си Ен Ен“.
Стаята се изпълни с мрачни, кървави картини. Образите следваха един след друг. Показаха снимка от въздуха на влака, обърнат на едната си страна върху релсите. Гореше. Пожарни коли и екипи обсипваха всичко с вода. Последваха кадри на плачещи хора и ранени на носилки. Районът гъмжеше от линейки, любопитни местни жители, новинарски екипи, истерични роднини…