Може и да не бе популярна, както научи Ейбрамс, но си вършеше работата. Дори по време на криза големите му издания отбелязваха стабилни продажби и не губеха читателите си. Докато другите срещаха трудности, той оставаше непокътнат. Тим Рейнълдс оценяваше тази редакторска сила. Според твърдението му можеха спокойно да се осланят на „Бюти“.
А Тим Рейнълдс беше хищник. Той сключваше сделки, които привличаха важните имена, големите писатели, прочутите фотографи, всичките най-добри стилисти на Америка. Ейбрамс все още беше дребен играч, но с Тим на борда поддържаше добър поток от най-изявените таланти. Всичките му списания бяха в играта и ако някое от тях не успееше да отговори на очакванията, Рейнълдс беше безмилостен; той спираше издаването му и служителите си търсеха друга работа. Тук разходите бяха ниски, а производството — гладко. Защото Тим Рейнълдс не си поплюваше. И всички, които работеха за Рейнълдс, знаеха как стоят нещата.
След пет минути на вратата му се почука и Лоти Френд влезе с доклада в ръцете си. След десет минути тримата му старши директори се бяха настанили в столовете с високи облегалки, подредени срещу бюрото му.
— Не съм доволен. — Ейбрамс ги видя да си разменят нервни погледи.
— Отделът е в равновесна точка. Годината беше тежка — заяви Рейнълдс.
— Продажбите на „Модел“ са се покачили с два процента за тримесечието — добави Айрис. — Имаме много приходи от реклами.
— Да, а продажбите на „Бюти“ са спаднали с три процента.
— Това не е зле, като се има предвид настоящият климат — опита се да я защити Рик. — Според индустрията се справяме чудесно. Направо сме за завиждане.
Ейбрамс се изправи и те се свиха леко назад в столовете си. Очите му проблясваха. Директорите му знаеха, че това не е на добре.
— „Чудесно“ не ме устройва — каза той. — Тъпчем на едно място. Имаме стабилност, да. Разликата между теб и мен, Тим, е, че аз не смятам, че това е хубаво нещо. Амбицията ми не беше да ръководя някаква средна по размер издателска група. Исках да сме новите „Конде Наст“. Даже по-добри. Тази компания трябва да се разширява. Искам въображение, визия. А не стабилност, колкото да върви. — Той постави едната си ръка върху бюрото. — Кажете ми какво е нужно да се направи. Какво да затворим? Какво да купим? Искам да се сдобием с нещо. Като например с някое ново издание, което има потенциал да се прочуе, да заговорят за него. Да взривим индустрията.
— Но, Дейвид, ако ми позволиш да изтъкна — обади се Айрис, — ти вече си много богат човек. И си постигнал това без поемането на рискове.
— Богат? — Ейбрамс изсумтя. — Не знам какво е да си богат. Маркъс Броудър е богат. Марк Зукърбърг е богат. А ние просто си живуркаме удобно в нашите апартаменти за пет милиона долара. Това не ме устройва. Аз съм амбициозен.
— Мисля, че стана ясно — измърмори Рик.
— Така че давайте. Мислете стратегически. Намерете ми нещо, което да ми е от полза. Някое ново издание, което да разбуди града и да го накара да ни забележи. Да започнем с това.
— Много добре — каза Айрис, като стана и приглади полата си „Дона Каран“. — Ще те държа в течение.
Рик стана и излезе с нея, поклащайки глава. Той очевидно смяташе, че „стабилно“ се равняваше на „чудесно“. Само че не беше — и Дейвид Ейбрамс виждаше това с кристална яснота.
— Дейвид. — Тим Рейнълдс остана на мястото си, притиснал едната ръка към челото си, което означаваше, че мисли усилено. Ейбрамс обичаше да вижда този жест; затова именно Тим ръководеше групата, а другите двама му докладваха. — Върти ми се в главата една идея. Мога да се разтърся за разни възможности. Но се сещам за едно ново издание.
— Целият съм в слух — отвърна Ейбрамс. — Искам някое независимо, дето е готово да се разрасне. И то внушително.
— Чувал ли си за списание „Лъки“?
Ейбрамс примигна.