Чуй се само. Държиш се точно като жена, смъмри се той. Влезе в дрешника, избра един от многото си черни костюми на „Армани“, като пропусна вратовръзката, и го съчета със синя раирана риза, кашмирени чорапи, черни обувки. Облече ги, все едно си слагаше броня. Закопча часовника си „Брайтлинг“. Почувства се малко по-комфортно, но Дейвид Ейбрамс не се заблуждаваше. Беше изигран от една жена и не му харесваше да е отхвърлен.
Тя не искаше близост, а чисто делови отношения? Е, щеше да ги получи — той нямаше проблеми с това.
Седемнадесета глава
— Скъпи — измърка Лола. — В лошо настроение си.
Маркъс се подпря на един лакът, за да вижда по-добре гърдите й. Тялото й беше първа класа — като на всички жени, с които се развличаше. По време на това пътуване Лола се бе оказала нещо като приятна изненада. Тя знаеше кога да се появи и кога да си тръгне.
— Не е важно — отвърна той. — Проблеми в работата.
— Горкичкият. — Лола се наведе напред, затопляйки кокосово масло между дланите си. — Мога ли да помогна?
— Просто продължавай да ме разтриваш.
— Ммм — каза тя. Приведе златистокафявото си тяло, при което миниатюрните бели триъгълници, от които бе съставен банският й, се изпънаха. Лола можеше да си го позволи. По тялото й нямаше почти никакви други косми, освен скъпата й, изсветлена в карамелен цвят грива, която се спускаше до средата на гърба. Освен това двамата седяха край частния му басейн в най-хубавата хижа на курорта. Никой не можеше да я види, освен зяпащите сервитьори и камериери, които сновяха напред-назад и сервираха питиета, сменяха чаршафите на леглото и доставяха новия брой на „Уолстрийт Джърнъл“. А Маркъс нямаше нищо против тях. Прислугата не се броеше. Освен това той винаги се възбуждаше, когато показваше жените си на други, по-незначителни мъже, които никога нямаше да получат шанса да се докоснат до такъв задник. — Нека ти помогна да забравиш проблемите си, скъпи.
Тя пипаше умело. Разтриваше маслото между плешките му, като го търкаше и притискаше, и пръстите й масажираха схванатите места. Гърдите й подскачаха лекичко зад белите триъгълници. Той почувства бегла възбуда и му стана приятно, при условие че вече я бе обладал веднъж сутринта. Отвъд лазурната шир на безкрайния им басейн и ниската ограда на частния му двор живописният курорт се простираше до морето. Маркъс можеше да мерне белите пясъчни плажове, да види палмите, полюшващи се на вятъра, тучната растителност по хълмовете навсякъде около тях.
Беше доста отпускащо.
По дяволите, помисли си. Аз съм богат. Сериозно богат. Никой от тези невзрачни кретени не може да ме пипне.
Всичко, което имаше нужда да направи, беше само да уреди проблема с Кейт Фокс, след което щеше отново да може да се наслаждава на живота си, както досега.
— Подай ми телефона. — Той протегна ръка.
Лола нямаше намерение да спори с него. Тя му го подаде и продължи да го разтрива. Плъзна пръстите си надолу по гърба му и започна да масажира задните му части, посягайки под пояса на плувните му шорти, но Маркъс я хвана твърдо с едната си ръка, за да я спре. По-късно тя можеше да се погрижи за това. И щеше да го направи. Той щеше да я остави да свърши каквото бе започнала и щеше да й плати пълната такса за това. Но в момента съзнанието му бе съсредоточено върху сделката.
— Броудър е — излая той, когато му вдигнаха отсреща. — Какво каза Ейбрамс? Искам отговор. До един час.
Той прекъсна обаждането и се замисли. Дано Дейвид Ейбрамс не се окажеше достатъчно глупав, за да се опита да задържи придобивка, пожелана от корпорация „Броудър“. Вероятно щеше да се огъне като акордеон и да продаде.
Ако откажеше, Маркъс нямаше настроение да си играе. Даже вече започваше да му писва. Корпоративната му звезда имаше нужда от излъскване. От едно голямо, старомодно, враждебно поглъщане, при което старият лъв смазваше новия претендент. Това щеше да задоволи целите му напълно. Привлекателният малък бизнес на Ейбрамс щеше да пасне добре на империя Броудър.