През целия ден Кейт поглеждаше телефона си. И все го проверяваше.
Нямаше обаждания.
Поне не и от Дейвид Ейбрамс. Нямаше нищо. Изпълнителният му директор Тим Рейнълдс се обади за преместването на редакцията. Тя разговаря с него по този въпрос. Но къде беше шефът му?
Пренебрегваше я, не си правеше труда да й се обади. Унижението я разгневи. Да, беше му оставила бележка. Но не трябваше ли той да се обади, да й прати имейл или нещо такова? Да й се извини? Да й каже колко е чудесна…
Вместо това — нищо. Ейбрамс се държеше като монах, дал обет за мълчание.
— Работа ли ми предлагаш? Аз излизам скъпо — предупреди я Жаклин Молтрано.
— Знам, че излизаш скъпо. Защото си добра. Ти си тази, която разкри историята за онзи републикански съдия с проститутките, както и за областния прокурор с данъчната измама. Искаме те в „Лъки“, скъпа. Освен това трябва да видиш мострите ни от дрехи. Много по-елегантни са от тези в „Кюти“.
— Защото ти подбираш дрехите ли?
— Имам стил — каза Кейт безгрижно. — Това ще стане голямо издание, Жаки. Вече разполагаме с пари, сериозен дистрибуторски екип…
— Дълговете ви платени ли са? — попита тя дяволито.
— Да, сигурна съм, че знаеш. — Кейт завъртя очи. Ако Жаки не беше толкова ненормално талантлива, нямаше да разговаря с нея сега. Перото й засягаше политиците по болните им места. Емили не я искаше, понеже тя бе унищожила двама корумпирани демократи. Но що се отнасяше до Кейт, престъпникът си беше престъпник, независимо към коя партия принадлежи. Големите новини продаваха списанията. Което беше особено ценно за нея, защото „Лъки“ още не се предлагаше във всяка будка, а трябваше да бъде така. Малкото й списание беше като напориста актриса: може би талантлива, със сигурност красива, но оставаше името й да се прочуе.
Няколко страници с жестоки снимки, малко ексклузивни новини в областта на модата, някоя и друга изобличена политическа кариера… в тази посока й се искаше да тръгне.
Затова се обади на малката Жаки Молтрано, слабата брюнетка с лъскава тъмна коса и слабост към роклите с марка „Ерве Леже“. Жаки беше секси за любителите на биещите на очи момичета, помисли си Кейт презрително. Тя носеше „Маноло“, „Лубутен“ или „Ботега Венета“ на краката си и парфюм на „Ерме“ и можеше да бъде забелязана от половин километър заради извитите вратове на всички мъже около нея.
— Чух нещо за това — измърка Жаки. — Дейвид Ейбрамс те е финансирал, вярно ли е?
— Вярно е. — Вече се беше разчуло, а мастилото по документите едва бе изсъхнало.
— Много интересен тип. Виждала съм снимки. Разкошен е. Все още ли е ерген?
Кейт се изчерви.
— Сигурна съм, че е така. Не ме интересува личният му живот — каза тя лаконично. Боже, Жаки й беше пределно ясна. Кейт се възхищаваше на енергичността, възхищаваше се на напористостта… но госпожица Молтрано беше просто алчна — и не го криеше. Не я харесваше. Да, възхищаваше се на работата й, но да бъдат приятелки? Нямаше начин Жаки да стане новата Емили. Това беше сигурно.
— Наистина ли, миличка? Защото мен със сигурност ме интересува. Той идва ли изобщо в редакцията?
— Вчера дойде… — Кейт си направи вятър с едната ръка; искаше да се измъкне от този разговор. — Виж, корпорация „Ейбрамс“ е голяма компания; той си има много друга работа, не се занимава само с това списание. Приеми работата, ако я искаш. А не само за да се запознаеш с Дейвид.
— Дейвид? Значи вече сте на „ти“?
— Продадох му половината от капитала си — отвърна Кейт.