— Благодаря. — Тя си отдъхна, отчасти. — И, Дейвид, още веднъж — съжалявам за снощи.
— А аз — не — каза той.
Кейт преглътна въздишката си.
— Знаеш, че е лудост. Не можем… съдружници сме. Ние…
— Не искаш да го повтаряме. Мисля, че го заяви ясно. — Тонът му стана съвсем делови вече и тя се опита да се настрои по същия начин. — Да идем на кафе. Искам да обсъдя нещо с теб насаме. И можем да загладим отношенията си.
— Разбира се. Да ги загладим — съгласи се тя. И се намрази, задето си пожела да направят нещо повече от това.
„Френч Роуст“ беше любимото му кафене, разположено на Шесто авеню при Дванадесета улица. Там от години се сервираха всякакви видове марки прекрасно ухаещи напитки, от капучино със соево мляко до гъсто ирландско кафе с уиски. Той си поръча черно амарето и си взе една бъркалка, покрита с кристали кафява захар, за да го разбърка.
Кейт поиска с вкус на ванилия и лешник и добави пяна от топло мляко, поръсена с шоколадов прах. Те избраха едно сепаре и седнаха. Тя отпи от вкусната си напитка, доволна, че има оправдание да гледа надолу. Отблизо видът му беше опустошителен; тъмният костюм подчертаваше невероятните му очи; жените автоматично извърнаха глави, когато той влезе в заведението. Тя беше сигурна, че почти никоя от тях не го разпозна; Дейвид Ейбрамс беше бизнесмен, но не беше сред известните богаташи. Но жените отвръщаха на чистата му мъжественост, на самото му присъствие на лъв в свят на овце.
И тя беше жена. Той въздействаше и на нея по този начин.
Кейт отпи от кафето си.
— Искаше да се видим. — Тя се огледа наоколо. — Страхотен избор на кафене. Преди идвахме тук с Емили.
Дейвид кимна.
— В офиса ми се получи обаждане днес. Поискаха да купят дяла ми в „Лъки“.
— Но това е лудост. — Тя примигна, изумлението измести за момент желанието й. — Мастилото едва е изсъхнало.
— Именно. Обикновено никой не би направил такава оферта толкова скоро.
Обзе я внезапен пристъп на страх. Топлото чудесно чувство в корема й и гъделичкането по кожата изчезнаха почти моментално.
— Бил е Маркъс Броудър — каза тя.
— Бързо схващаш — кимна той.
— Предложил е повече, отколкото си платил. — Не беше въпрос. — Двойно?
— Тройно — информира я Ейбрамс. — Казах ти, че не е обичайно.
Сърцето й се качи в гърлото.
— Ти отказа ли?
— Разбира се, че отказах. Нали сме съдружници.
Тя се почувства благодарна, толкова благодарна, толкова защитена, че едва не се разплака.
— Дейвид, ти би могъл…
— Имам много пари. Не правя бизнес по този начин.
— Благодаря. — Тя преглътна с усилие, но тялото й този път отказа да се подчини. Очите й се насълзиха. — Оценявам го. Виж, трябва да тръгвам.
— Къде? — Той погледна часовника си. — Седем вечерта е. Изкраде половината журналисти в града заради нашето списание. Време е да се кротнеш.
Тя го погледна безпомощно.
— Не мога да остана с теб. Аз… ти наистина ме привличаш. Трябва да се махна оттук. Моля те.
Той се втренчи в нея.
— Знам, че те привличам, мила. Бях там. И двамата бяхме. Не страдам от загуба на паметта.
— Знаеш ли какво ме попита Жаклин Молтрано? Дали знам, че си богат и неженен. Дали те искам за себе си.
Очите му затанцуваха.
— А ти искаш ли ме?
— Дейвид, тя ме попита дали съм получила финансирането на „Лъки“, защото съм спала с теб.
— Ясно. И двамата знаем по-добре как стоят нещата.
— Но ако излизам с теб, целият град ще се съгласи с нея. Истината няма да има значение. Виж, Дейвид. — Тя пийна още малко от кафето си. — Снощи ти казах някои неща. Преди… преди да ме целунеш. Ако изобщо си спомняш тази част.
— Всичко си спомням — рече той тихо.
— Е, малката ти теория е вярна. — Тя се почувства освободена, като каза това, и се осмели да повдигне очи от чашата си и да го погледне в лицето. О, колко беше красив. Толкова мъжествен. Болеше я, действително я болеше да го отблъсне. Но въпреки това знаеше, че трябва да го направи. — За това, че избягвах да излизам с неудачници като баща ми. Майка ми… аз наистина я обичах, разбираш ли? Тя беше страхотна майка, докато някакви пияни кретени не я премазаха на улицата. Но тя изглеждаше като парцал, защото никога не си доспиваше, работеше на две места, за да мога да уча в католическото училище и да успее да плаща наема. Аз бях единственото й дете и тя винаги ми казваше, че иска да живея по-добре. Че трябва да се оженя за богат мъж.