Продължителният престой си имаше и добри страни. Шишко започна да се възстановява. Все още кашляше и се задъхваше, когато излизаше на разходка, но спеше по-спокойно, проявяваше интерес към обстановката, ядеше, пиеше и като цяло духът му се приповдигна. Все още ми се сърдеше, че съм го принудил да се качи на кораба и че в крайна сметка ще му се наложи да си тръгне по същия начин. Всеки опит за заговаряне от моя страна неизменно ни връщаше към корените на препирнята. Понякога ми изглеждаше по-лесно изобщо да не говоря с него, но тогава долавях гнева му към мен като кипящо неудоволствие. Яд ме беше, че нещата помежду ни са станали така напрегнати, след като бях положил толкова усилия, за да спечеля доверието му. Когато споделих това със Сенч по време на една от кратките ни срещи, той го подмина като необходимо зло.
— Щеше да е много по-зле, ако обвиняваше Предан, нали разбираш. Така че ще ти се наложи да опереш пешкира, Фиц.
Знаех, че е така, но думите му не ми донесоха особена утеха.
Ридъл прекарваше по няколко часа на ден с Шишко, обикновено когато Сенч искаше дискретно да държа под око Предан. Уеб и Пъргав често се отбиваха в къщичката. Пъргав, изглежда, си беше взел поука от мъмренето на Уеб и като цяло се държеше по-почтително с него и с мен. Държах го зает с ежедневните уроци и настоявах да се упражнява с лъка и меча. Шишко понякога сядаше навън и гледаше тренировките ни в кошарата. Винаги беше на страната на Пъргав и надаваше радостни викове, когато момчето успяваше да ми нанесе удар с обезопасения си меч. Признавам, че това ми причиняваше болка не по-малко и от синините. Искаше ми се да държа във форма по-скоро собствените си умения, а и уроците с момчето ми даваха възможност не само да се упражнявам, но и да демонстрирам майсторство пред островитяните. Не се събираха да ни гледат, но от време на време виждах по някое момче да наднича иззад близкия ъгъл. Реших, че щом ще ме следят, ще е най-добре докладите да не ме показват като лесна плячка. Не вярвах, че гледат от чисто любопитство.
Чувствах се под постоянно наблюдение. Където и да отидех, някой все се мотаеше наоколо. Не можех да посоча конкретно момче или старица, но въпреки това непрекъснато усещах с гърба си нечий поглед. Освен това имах чувството, че Шишко го грози опасност. Беше в начина, по който ни гледаха при всяко излизане, и в реакцията на хората, с които се сблъсквахме. Отдръпваха се, сякаш беше заразен, след което го зяпаха като двуглаво теле. Дори Шишко като че ли си даваше сметка за това. Разбирах, че несъзнателно използва Умението, за да е по-малко забележим. Не беше като онова стремително „Не ме виждаш!“, което навремето едва не ме караше да рухна на земята — а по-скоро непрекъснато оповестяваше колко е незначителен. Запазих това впечатление като нещо, което си заслужава да обсъдя със Сенч.
Почти нямах възможност да се срещам със стария си наставник, а съобщенията чрез Умението бяха кратки. Всички чувствахме, че е по-важно да запази силата си, за да може Предан да се възползва от нея. Сенч също така каза, че щом Пиотре Черната вода вече е решил, че съм телохранител на принца, няма нищо лошо да играя тази роля по-явно.
— Стига да не разбере, че си нещо повече от това — предупреди ме.
Опитах се да бъда ненатрапчив наблюдател и страж на принца. Макар Предан никога да не го каза, май се чувстваше неудобно от постоянното ми присъствие. Жителите на селището вече разглеждаха Предан и Елиания като семейна двойка. Никой не се опита да ги предизвика по какъвто и да било начин. Единствено присъствието на Пиотре ни напомняше, че човек от фамилията на нарческата следи връзката им да остане целомъдрена, докато Предан не е изпълнил своята част от уговорката. Мисля, че двамата с Пиотре се следяхме един друг точно толкова, колкото следяхме и младоженците. Така по един странен начин двамата се превърнахме в партньори?
По това време открих една от причините нарческата да се радва на такава почит от всички кланове, а не само от Нарвала. Това бе култура, в която жените притежаваха земята и плодовете й. Бях приел, че богатството на клана се състои в овцете му. Едва когато проследих Предан и Елиания при един от излетите им сред скалистите хълмове, открих истината. Двамата прехвърлиха един хребет, следвани на дискретно разстояние от Пиотре и от моя милост. Когато погледнах съседната долина, ахнах.