Долу имаше три езера, от две от които се издигаше пара, въпреки че летният ден бе в разгара си. Всичко около тях бе потънало в буйна зеленина, а долината бе изпълнена с грижливо засети и поддържани поля. Докато ги следвах надолу по пътеката, постоянният хладен вятър изчезна. Тук бе закътано и топло, миришеше на минерална вода. Канарите и камъните от полята бяха разчистени и разделяха нивите като каменни огради. В тази долина не само посевите растяха по-добре, но и видях растения и дървета, които смятах за твърде нежни, за да се срещат толкова далеч на север. Тук, на студените Външни острови, имаше земя, превърната от бълбукащите горещи извори в оазис на нежна топлина и изобилие. Нищо чудно, че спечелването на нарческата се разглеждаше като такава голяма награда. Съюзът с онази, която контролираше произвежданата тук храна, бе наистина нещо много ценно в този суров край.
Но в същото време забелязах, че дори в средата на лятото много от нивите са оставени на угар и работниците не са толкова многобройни, колкото би трябвало да се очаква. Отново жените и момичетата бяха по-многобройни от мъжете и момчетата, а малцина от мъжете бяха в разцвета на силите си. Това си оставаше загадка за мен. Имаше жени, богата земя, а липсваха достатъчно работници, които да я обработват. Защо нямаше повече ухажори от другите кланове, желаещи да увеличат децата на този остров на изобилието?
Една привечер Предан и Елиания яздеха две малки мършави понита, които местните жители използваха за всякаква работа. Целта им бе камениста ливада в подножието на полегат хълм, цялата в канари и дървени прегради между тях. Малките понита ме изумиха с това колко високо можеха да скачат. Овце пасяха късата трева наоколо. Небето ставаше все по-тъмносиньо и скоро щяха да се появят първите звезди. Двамата яздеха без седла и Предан вече на два пъти бе паднал от кокалестото си своенравно конче в опитите си да не изостава от безстрашната си съпруга. Момичето се наслаждаваше с цялото си сърце. Яздеше изправена, жълтата й пола се издуваше и трептеше около краката й. Те бяха голи от колената надолу, нямаше дори обувки. Бузите й се бяха зачервили, косата й се развяваше диво и тя яздеше, без да се замисля за нищо друго, освен да покаже на принца, че е по-добра от него. При първото му падане Елиания приближи до него и подигравателният й смях стигна до нас. Втория път се върна да види дали не се е наранил, а Пиотре хвана дребната гадина и я дръпна назад. Вниманието ми бе приковано предимно към Предан; почувствах се горд от това с каква насмешка се отнесе към двете падания.
Тези понита са мършави и кокалести като жребчета. Повече синини ще получиш, ако се опитваш да се задържиш на гърба им, отколкото ако паднеш.
Май Елиания се справя доста добре — подразних го. Той ме изгледа убийствено и побързах да добавя: — Не изглежда чак толкова лесно. Мисля, че й харесва упорството ти.
По-скоро харесва синините ми тая малка вещица. — Долових в думите му нотка на привързаност. Сякаш за да ме отклони от тази мисъл, принцът добави: — Погледни наляво и ми кажи дали виждаш някой зад камъните в края на храсталаците.
Завъртях очи в тази посока, без да обръщам глава. Нещо наистина се спотайваше там. Не бях сигурен дали е човек, или едро животно. Принцът отново яхна понито и се задържа на гърба му, докато то направи серия диви подскоци из ливадата. Кончето му явно бе уморено от играта, но веселият смях на Елиания награди усилията на Предан да се задържи върху него. Той премина препятствието, което досега му се опираше, и тя му отдаде чест. Радостта й от представянето му изглеждаше искрена и дори киселата физиономия на Пиотре се разведри от лека усмивка. Разсмях се с тях и ги приближих.
Тръгни натам и падни. И се постарай понито да избяга към канарите.
Той изстена отвратено чрез Умението, но се подчини. И когато понито побягна, скочих и се втурнах с все сили след него, като по-скоро го гонех, отколкото се опитвах да го хвана. Заедно подгонихме от скривалището й някаква жена, облечена цялата в тъмнозелено и кафяво. Тя веднага побягна и я познах не само по походката, но и по слабата миризма, която успях да доловя. Колкото и да ми се искаше да я подгоня, не го направих. Вместо това предадох на Сенч и Предан онова, което бях научил.
Това беше Хеня! Прислужницата на нарческата от Бъкип. Тук е и ни шпионира.
Отговорът бе две вълни от ужас.
Нарочно се направих на тромав при опитите си да уловя понито. Накрая Пиотре дойде да ми помогне.
— Ама че изплашихме онази старица! — отбелязах.
Той хвана непокорното дребно животно за гривата и вдигна глава към небето. Така и не ме погледна в очите.