Елиания знае ли?
Как би могла?
Може и да й е казал — предположих. — Чудя се какво ли ще стане, ако разбере?
Нямам желание да научавам. И без това ситуацията е достатъчно заплетена. Иска ми се да знаех ролята на Хеня във всичко това. Дали е просто някаква изкуфяла старица? Или нещо повече? Сигурен ли си, че беше тя?
Абсолютно. — Потвърждаваха го не само очите ми, но нямаше да кажа на Сенч, че съм я надушил и че у мен е останало достатъчно от вълка, за да съм сигурен в усета си.
Разговорът ни изтощи Сенч и го оставих да си почива. Проверих дали вратата е заключена и със съжаление затворих капаците на прозореца. Не обичам да спя на затворено, но след днешната среща с Хеня не исках да давам възможност на никого да се добере лесно до мен.
Такава беше нагласата ми, когато си легнах, а на следващата сутрин се опитах да я използвам, за да обясня кошмарите си. Не беше честно да наричам сънищата си по този начин. В тях нямаше ужас, а само безпокойство и яркост, която не бе свързана с Умението, а с нещо друго. Сънувах Шута какъвто бе навремето — не лорд Златен, а бледо крехко момче с безцветни очи. В този си вид яхна каменния дракон зад Момичето и се издигна с нея в синьото небе. А после изведнъж се превърна в лорд Златен, яздещ зад изваяното момиче без душа, момиче, което бе част от събудената за живот скулптура, а зад него се развяваше черно-бяло наметало. Косата му бе прибрана назад и завързана в опашка като на воин. Изражението му бе толкова сурово, че изглеждаше бездушен като Момичето, за чийто тънък кръст се държеше. С изненада открих, че ръцете му са голи — отдавна не го бях виждал без ръкавици. Издигаха се все по-високо и по-високо в небето, след което той внезапно посочи с ръка и Момичето насочи с колене дракона в посоката, която показваше тънкият му пръст. После облаците ги погълнаха, сякаш навлязоха в мъгла. Събудих се и открих, че пръстите ми докосват бледите отпечатъци върху китката ми, които бе оставил навремето. Обърнах се в постелята си, но така и не успях да се разсъня. Придърпах одеялото и отново се унесох.
И тогава наистина пътешествах с Умението и попаднах на крайно обезпокоителна сцена. Копривка седеше и бъбреше с Тинтаглия на един тревист склон. Знаех, че сънят е дело на Копривка — в моите сънища цветята не бяха толкова ярки, нито така равномерно пръснати между тревата. Приличаше ми на грижливо изпипан гоблен. Драконът бе с размерите на кон и се бе присвил по доста заплашителен начин. Пристъпих в съня. Копривка седеше с абсолютно изправен гръб и гласът й бе нервен, когато остро попита дракона:
— И какво общо има това с мен?
Защо се забави? — обърна се беззвучно към мен. — Не усети ли, че те викам?
— Чувам те, да знаеш — спокойно рече Тинтаглия. — А той не е чул призива ти, защото аз не исках. Така че нали разбираш, съвсем сама си, ако реша. — Драконът рязко обърна студения си поглед към мен. Красотата от гущерските й очи бе изчезнала и сега те бяха като въртящи се скъпоценни камъни от ярост. — Сигурна съм, че този факт не убягва и на теб.
— Какво искаш? — попитах я.
— Знаеш какво искам. Искам да знам какво знаеш за черния дракон. Истински ли е? Вярно ли е, че в света все още съществува и друг дракон, напълно зрял и невредим?
— Не зная — отговорих честно.
Усетих как умът й рови в моя, опитва се да мине покрай думите, които изрекох, за да види дали не крия нещо. Усещането беше като от студени крачета на плъх, бягащи по теб в затворническа килия. Тя сграбчи този спомен и се опита да го използва срещу мен. Рязко вдигнах стените си, но за съжаление това означаваше, че и Копривка остана извън тях. Сега двете приличаха на неясни сенки, хвърлени върху движеща се завеса.
Тинтаглия заговори и гласът й стигна до мен като шепот на ориста.
— Приеми, че твоят вид ще служи на моя. Това е естественият ред на нещата. Служи ми сега и ще се погрижа ти и близките ти да живеете добре. Опълчи се срещу мен и ще ви помета. — Внезапно драконът започна да расте и да се извисява над Копривка. — Или ще ви погълна — добави многозначително.
Обхвана ме ужас. На някакво фундаментално ниво Тинтаглия ме бе свързала с Копривка. Дали бе просто защото винаги достигаше до мен чрез дъщеря ми, или усещаше родството ни? А и имаше ли значение? Дъщеря ми бе в опасност и вината за това бе моя. Отново. А аз нямах представа как да я предпазя.
Нямаше значение. Допреди малко покритата с цветя поляна ми приличаше на гоблен. Сега Копривка внезапно стана, наведе се, хвана съня си и го тръсна, сякаш изтупваше прах от килимче. Присъствието на дракона бе изтръскано от съня и Тинтаглия полетя в нищото, ставаше все по-малка. Копривка нави съня си на руло и го прибра в джоба на престилката си. Вече не знаех къде или какво съм в съня й, но тя се обърна към мен.