Сякаш мина година, докато се облече. Намусено отказа предложенията ми да му помогна. Най-сетне излязохме от къщичката и тръгнахме през селото. Непривичният здрач, който минава за нощ в тази част на света, правеше всичко да изглежда сивкаво. Странно, но ми действаше успокоително и накрая разбрах на какво се дължи това. Приглушените цветове ми напомняха как Нощни очи възприемаше света привечер и сутрин, когато ловувахме заедно. Светлината бе мека, необременена с цветове и окото можеше да долови и най-малкото движение на плячката. Вървях леко като вятър, но Шишко се тътреше безутешно до мен. От време на време кашляше. Напомних си, че все още не се е оправил напълно, и се опитах да не се дразня от бавната му крачка.
Във въздуха се носеха прилепи. Един плъх-разбойник скочи от бъчва за дъждовна вода и се промъкна крадешком към нечий праг. Запитах се дали е същият, с когото се бе опитал да се сприятели Пъргав, но после изхвърлих това от ума си.
Приближавахме майчиния дом. Дворът бе празен. Нямаше стража, макар че държаха под око брега и пристанището. Явно не се страхуваха от нападение от собствените си хора. Пак се запитах дали Пиотре ми е казал всичко, което знаеше за Хеня. Със сигурност той и нарческата изпитваха опасения от нея, а той бе казал, че не принадлежи към клана. Тогава защо не беше поставил стража и тук?
Поведох Шишко настрани от главния вход. Приближихме майчиния дом отзад, покрай каменните стени и оградите на кошарите. Принцът чакаше зад ъгъла на един навес, до храстите при нужниците. Пристъпваше неспокойно от крак на крак и ни гледаше как приближаваме. Усетих нетърпението му. Дадох му мълчаливо знак да дойде при нас зад оградата.
Не приближавайте. Стойте на място. Не, скрийте се. Или се махнете.
Замръзнах, объркан от неочакваната заповед на принца. И тогава видях каква е причината. Елиания, с наметало над нощницата си, надничаше от вратата. В последния момент успях да спра Шишко и да го дръпна зад оградата. Той ядосано плесна ръката ми.
— Чух го — оплака се, докато напразно се мъчех да го накарам да замълчи.
Трябва да сме много тихи, Шишко. Принцът не иска Елиания да научава, че сме тук.
Защо?
Защото не иска, и толкова. Трябва да се скрием тук и да не издаваме нито звук.
Приклекнах зад оградата и потупах земята, за да приканя и Шишко да клекне. Той се намръщи към мен в сивотата. Много ми се искаше просто да го отведа обратно, но бях сигурен, че Елиания ще чуе тътренето на краката му, ако опитаме да се махнем. По-добре бе да изчакаме. Едва ли щеше да се забави много. Може би просто искаше да се облекчи. Надникнах през храсталака.
Ела при нас, преди да те е видяла — предложих на принца.
Не. Вече ме видя. Вървете си. Ще говорим по-късно.
И не повярвах, когато изведнъж издигна стените си срещу мен. Беше станал по-силен. Усещах го с Осезанието, наежен и треперещ под спокойния й поглед, докато тя се приближаваше към него в здрача — слънцето пълзеше под хоризонта и отказваше да залезе.
Смаях се, когато я видях как бързо преодоля разстоянието и колко близко се доближава до него. Определено не за пръв път се срещаха тайно. Исках да извърна поглед, но въпреки това продължавах да се взирам през храстите. Думите й едва достигаха до мен.
— Чух вратата да се отваря и затваря, погледнах през прозореца и те видях да чакаш тук.
— Не можех да заспя. — По-скоро усетих, отколкото видях острия му поглед в моя посока.
Върви си. Ще говоря с теб утре. — Мисълта бе съвсем тиха, насочена само към мен. Не вярвам дори Шишко да я усети. В тона му се чуваше кралска заповед. Очакваше да му се подчиня.
Не мога. Знаеш, че е опасно. Кажи й да се връща в стаята си, Предан.
Не усетих мисълта ми да е достигнала до него. Беше се затворил, за да се съсредоточи единствено върху момичето. До мен Шишко се изправи, прозя се и каза сънено:
— Връщам се.
Шшт. Не. Трябва да стоим тук и да сме тихи. Не говори на глас. — Погледнах разтревожено младата двойка, но дори и да беше чула Шишко, Елиания не го показа с нищо. Запитах се с безпокойство къде ли е Пиотре и какво ли ще направи на Предан, ако ги открие заедно.
Шишко въздъхна тежко, клекна, после направо седна на земята.
Това е тъпо. Искам да си легна в леглото.
Елиания наклони глава на една страна и погледна Предан в очите.
— Така значи. Кого чакаш? — Очите й се присвиха. — Лестра ли? Тя ли те покани на среща?
На лицето на Предан се появи много странна усмивка. Може би беше доволен, че е събудил ревността й? Говореше по-тихо от нея, но разчитах думите по движението на устните му.