Съдбата на Шута

— Главата на дракона. Обеща. Даде думата си като мъж.

Предан кимна сериозно.

— Дадох дума. Обещах като мъж.

Пиотре понечи да си тръгне. Предан заговори отново:

— Предложеното от Елиания бе предложение на жена, а не на нарческа. Свободна ли е да го прави според вашите обичаи?

Пиотре се вцепени. Обърна се бавно и отговори с неохота:

— Кой друг би могъл да ти предложи подобно нещо, ако не жена? Тялото й принадлежи само на нея. Може да го сподели с теб. Но няма да ти е наистина съпруга, докато не й донесеш главата на Айсфир.

— Хм.

Пиотре отново понечи да си тръгне и гласът на Предан отново го спря.

— В такъв случай тя е по-свободна от мен. Моето тяло и семето ми принадлежат на Шестте херцогства. Аз не съм свободен да го споделям както пожелая, а единствено със съпругата си. Това е нашият обичай. — Почти го чух как преглъща. — Бих искал да знае това. Че според нашите обичаи не мога да приема каквото ми предлага, освен ако не изгубя честта си. — Гласът му стана по-тих и следващите му думи бяха молба. — Бих искал да не ме изкушава и да ме дразни с нещо, което не мога да взема. Аз съм мъж, но съм… мъж. — Обяснението му бе едновременно несръчно и честно.

Също като отговора на Пиотре. В гласа му се долавяше неохотно уважение.

— Ще се погрижа да го научи.

— Няма ли… няма ли да падна в очите й? Няма ли да си помисли, че не съм мъж?

— Аз не го мисля. И ще се погрижа да разбере какво струва на един мъж да се въздържи от подобно предложение. — Погледна Предан, сякаш го виждаше за пръв път. Когато заговори, в гласа му имаше голяма тъга. — Ти си мъж. Би могъл да бъдеш добър партньор на дъщерята на сестра ми. Внучките на майка ти биха обогатили рода ми.

Каза го по-скоро като пословица, отколкото като човек, който наистина се надява да стане така. После се обърна и си тръгна.

Видях как Предан пое дълбоко дъх и издиша. Страхувах се да не се обърне към мен чрез Умението, но той не го направи. Вместо това закрачи с наведена глава към майчиния дом на Елиания.

Шишко беше заспал седнал и бе отпуснал тежко глава на гърдите си. Изстена тихо, когато го побутнах да се събуди и му помогнах да стане.

— Искам вкъщи — промърмори, докато креташе покрай мен по пътя.

— И аз — отвърнах.

Но в ума ми не бе Бъкип, а поляна с изгрев към морето и момиче с яркочервена пола, което ме приканва да приближа. Време, а не място. И вече нямаше път, който да ме отведе там.

(обратно)

Глава 12 Братовчеди

Зъбатите шипове на острова на дракона обгръщат ледника в пастта си като зейнала уста на умиращ, която се пълни с кръв.

Младежо, ще идеш ли там?

Ще изкачиш ли леда, за да спечелиш почитта на другарите си по оръжие?

Смееш ли да прекосиш цепнатини, видими и невидими?

Смееш ли да се опълчиш на ветровете, що пеят за Айсфир, заспал в леда?

Ще изгори костите ти с мраз, да, ще го стори. Леденият вятър е неговият огнен дъх.

Ще почернее там лицето ти, ще се олющи кожата, ще се обели розовата плът под нея.

Младежо, ще идеш ли там?

За да спечелиш благоволението на жена, готов ли си да минеш под леда по мокрите черни камъни, що не виждат небе?

Ще намериш ли тайната пещера, що зейва само при отлив?

Ще броиш ли ударите на сърцето си, за да знаеш колко време ти остава, преди вълната да се върне и да те превърне в кърваво петно върху тъмносиния лед?

„Поздравът на дракона“, песен от Външните острови, свободен превод на Беджърлок

Още на следващия ден ни бе казано, че всички въпроси относно убийството на Айсфир са решени. Трябваше да се върнем в Цайлиг и да приемем условията на хетгурда, след което да заминем за Аслевял да ловуваме дракона. За момент се запитах дали внезапните планове за отплаването ни имат нещо общо с нощната сцена, на която бях станал свидетел, но после видях как пускат птицата, която трябваше да отнесе вестта за заминаването ни, и реших, че новината е пристигнала тук на същите криле.

Последвалата суматоха ми спести разговора с принца, но ме изправи пред друга неприятна ситуация. Шишко категорично отказваше и да чуе за ново пътуване с кораб. Безсмислено бе да му се обяснява, че това е единственият начин, по който можем да се върнем у дома. В моменти като този ясно се виждаха ограниченията на ума и разсъжденията му. Шишко се бе развил, откакто стана един от нас — не само че говореше по-свободно, но и използваше думите по по-сложен начин. Беше като растение, което най-сетне е получило слънчева светлина, и показваше повече разбиране и потенциал, отколкото можех да очаквам от тътрещия се слабоумен слуга в кулата на Сенч. И въпреки това разликите му си оставаха налице. Понякога се превръщаше в уплашено и непокорно дете и в такива случаи разумните доводи изобщо не помагаха. Накрая Сенч се принуди да прибегне до силно приспивателно вечерта преди заминаването, което налагаше през цялата нощ да остана нащрек и да следя сънищата му. Бяха тревожни и направих всичко по силите си, за да ги успокоя. Изпълниха ме лоши предчувствия, когато Копривка не дойде да ми помогне, но в същото време донякъде бях доволен, че е така.