Шишко все още спеше дълбоко, когато го натоварихме в една ръчна количка, за да го откараме на кораба. Чувствах се като пълен глупак, докато я бутах по неравния път към пристанището, но Уеб вървеше до мен и говореше толкова небрежно, сякаш сцената бе нещо съвсем обичайно.
Заминаването ни сякаш бе по-голямо събитие от пристигането. Очакваха ни два кораба. Забелязах, че целият контингент от Шестте херцогства отново се качва на кораб на Глигана. Нарческата, Пиотре и малката им свита пътуваха на по-малко и по-старо корито, на чиято мачта се вееше флаг с нарвал. Дори Великата майка дойде да я изпрати и да я благослови. Имаше и други церемонии, но не видях почти нищо от тях, защото Шишко започна да се върти неспокойно в койката си и реших, че ще е най-добре да остана близо до него в случай, че се събуди и реши да слезе от кораба.
Седях до койката му в мъничката каюта, която ни бяха отредили, и се опитвах да внуша мир и спокойствие в сънищата му. Движението на вълните и шумотевицата проникна в тях въпреки усилията ми и той се събуди с вик и седна. Огледа помещението с диви и същевременно уморени очи.
— Това е лош сън! — изплака.
— Не. — Трябваше да му го кажа. — Истина е. Но ти обещавам, че ще си в безопасност, Шишко. Обещавам.
— Не можеш да ми обещаеш това! Никой не може да ми го обещава на кораб! — обвинително рече той. Бях го прегърнал успокоително през рамото, когато се събуди. Сега той се освободи от ръката ми, сгуши се отново в одеялата, обърна се към стената и захлипа неудържимо.
— Шишко — започнах безпомощно. Никога не се бях чувствал така жесток, никоя моя постъпка не ми се бе виждала толкова лоша.
— Махай се!
Въпреки защитните ми стени заповедта чрез Умението наред с думите му ме накара да се олюлея. Открих, че съм станал и посягам към вратата на миниатюрната каюта, която деляхме с Осезаващата котерия. Насилих се да спра.
— Искаш ли някой друг да поседи с теб? — попитах безпомощно.
— Не! Всички ме мразите! Всички ме лъжете и ме тровите, и ме карате да изляза в океана, за да ме убиете. Махай се!
Умението му ме изтласкваше като силен студен вятър. Докато излизах през ниската врата, се изправих твърде рано и си блъснах главата в рамката. Ударът ме замая и тръгнах с олюляване по палубата. Жестокият смях на Шишко беше като втори удар.
Скоро си дадох сметка, че това не е случайност. Може би първият път беше, но през следващите дни от пътуването Шишко успя да ме препъне с Умението достатъчно пъти, за да разсее всичките ми съмнения. Ако го дебнех, понякога успявах да се измъкна, но ако ме видеше пръв, го разбирах едва когато палубата се изплъзваше изпод краката ми. Опитвах се да запазя равновесие, но вместо това падах.
Но първия ден го приписах на собствената си нескопосаност.
Отидох да намеря Сенч и Предан. През това пътуване имахме повече възможности да сме заедно, отколкото по време на предишните. Пиотре, нарческата и стражите й бяха на другия кораб. Екипажът на Глигана, който работеше на нашия кораб, не обръщаше особено внимание на това кой с кого общува и нямаше нужда от много преструвки. Затова отидох направо при каютата на принца и почуках. Сенч отвори. Бяха се настанили добре, на масата имаше храна. Беше местна, но поне бе много. Виното си го биваше и ми стана приятно, когато Предан ми кимна да се присъединя към тях.
— Как е Шишко? — попита той без никакви встъпления.
Разказах подробно, като почти изпитвах облекчение — ужасявах се, че незабавно ще поиска обяснения за Копривка. Описах несгодите и нещастията на дребния човек и завърших с думите:
— Въпреки силата му не виждам как можем да го принудим да продължи. С всеки следващ кораб, на който се качваме, започва да ме мрази все повече и става все по-непредсказуем. Рискуваме да събудим у него враждебност, която да не можем да успокоим. Възможно е дори да насочи Умението си срещу нашите начинания. Ако е възможно, аз лично предлагам да го оставим в Цайлиг, когато потеглим за Аслевял.
Сенч тропна с чашата си по масата.
— Знаеш, че не може да стане, така че защо го предлагаш? — Разбрах, че с това свое раздразнение се мъчи да скрие собственото си чувство за вина и съжаление. — Кълна се, никога не съм си помислял, че ще се окаже толкова трудно за него. Няма ли начин да го накараме да разбере колко важно е това, което правим?