— Какво ще направиш? — попитах остро.
— Ще й кажа коя е! Тя трябва да се премести в двора и да се отнасят с нея, както подобава на произхода й. Ще се погрижа да бъде обучена на всичко, в това число и на Умението. Братовчедка ми да е възпитана като селско момиче, което лее свещи и храни кокошки! Ами ако тронът на Пророците се нуждае от нея? Още не мога да проумея, че майка ми е позволила това!
Има ли нещо по-смразяващо от това да гледаш един справедлив петнайсетгодишен младеж и да осъзнаваш, че той има властта да разнищи целия ти живот? Чувствах се толкова уязвим, че чак ми прилошаваше.
— Нямаш представа в какво ще се превърне животът ми — казах тихо.
— Прав си. Нямам — с лекота призна той, но гневът му растеше все повече. — Но и ти нямаш. Мотаеш се и вземаш разни грандиозни решения за това какво хората трябва да знаят или да не знаят за собствения си живот. И имаш представа как ще им се отрази това точно толкова, колкото и аз! Просто правиш онова, което мислиш за най-безопасно, а после се спотайваш и се надяваш никой да не те намери и да не те обвини, ако нещата се оплескат!
Яростта му растеше все повече и повече и внезапно заподозрях, че не само Копривка е причина за това.
— Защо се ядосваш толкова? — попитах го. — Това няма нищо общо с теб.
— Нищо общо с мен ли? Нищо общо с мен? — Скочи на крака, като едва не събори стола си. — Как е възможно Копривка да няма нищо общо с мен? Нима нямаме обща кръв? Нима тя не е Пророк по рождение и не притежава Умението? Знаеш ли… — За момент спря и с мъка се овладя, след което заговори по-тихо. — Имаш ли представа какво означаваше за мен да раста без равен с мен? С някой от моята кръв, с някой връстник, с когото да мога да поговоря? С някой, който би ми подал ръка в отговорността за управлението на Пророците, така че не всичко да се стоварва само върху мен? — Погледна настрани, сякаш се взираше в нещо през стената, след което изсумтя: — Тя можеше да седи в тази каюта като годеница на някой островитянин, не аз. Ако майка ми и Сенч разполагаха с двама Пророци, с които да купят мира, кой знае…
Кръвта ми се смрази. Не исках да му казвам, че именно от това се бях опитал да защитя Копривка. Казах му донякъде истината.
— Изобщо не ми е минавало през главата да го погледна от тази страна. Не съм си и помислял, че това би ти се отразило по някакъв начин.
— Е, отразило се е. И се отразява. — Внезапно насочи вниманието си към Сенч. — И твоето нехайство е абсолютно нетърпимо. Момичето е наследник на трона на Пророците след мен. Това трябваше да бъде документирано и заверено при това, преди да напусна пристанището! Ако се случи нещо с мен, ако загина, докато се опитвам да отсека главата на онзи замръзнал дракон, ще настане хаос и всички ще започнат да предлагат кой да…
— Направено е, принце. Преди много години. И документите се пазят на сигурно място. Така че не съм бил нехаен. — Сенч негодуваше, че Предан изобщо е можел да си помисли подобно нещо.
— Би било хубаво да го знам. Може ли някой от вас да ми обясни защо е било толкова важно тази информация да се крие от мен? — Изгледа ме свирепо. — Оставам с впечатлението, че много често си вземал решения за живота на другите и си правил каквото смяташ за най-добро, без да се посъветваш с тях за собственото им мнение. И че не винаги си бил прав!
— Това е проблемът с вземането на решения — отвърнах. — Никога не знаеш дали постъпваш правилно, докато не го направиш. Но това се очаква от зрелите хора. Да вземат решения. И после да живеят с тях.
Известно време той не каза нищо.
— И ако взема зряло решение да кажа на Копривка коя е? Да поправя поне част от несправедливостта, която сме й причинили?
Поех дъх.
— Моля те да не го правиш. Това не може да й се стовари просто така, изневиделица.
Този път принцът помълча по-дълго, след което попита иронично:
— Имам ли и други тайни роднини, които ще цъфнат в живота ми, когато ги очаквам най-малко?
— Не знам за такива — отвърнах сериозно. И добавих, този път по-официално: — Принце, моля те. Нека аз да й кажа, ако наистина трябва да научава.
— Определено заслужаваш тази задача — отбеляза той и Сенч, който междувременно бе станал сериозен, отново се усмихна. Предан добави почти замечтано: — Изглежда силна в Умението. Само си помислете какво би било, ако сега беше тук. Можехме да разчитаме на нея, а и Шишко може би щеше да остане на сигурно място у дома.
— Всъщност тя се сработва чудесно с Шишко. Много добре може да го успокоява и е спечелила доверието му. Именно тя се справи с кошмарите му по време на пътуването до Цайлиг. Но в отговор на това, което каза — не, принце. Шишко е твърде силен и твърде избухлив, за да бъде оставен сам където и да било. И в крайна сметка ще се наложи да се справяме с това. Колкото повече го учим, толкова по-опасен става.