— Мисля, че най-добрият лек за ината на Шишко е да го върнем у дома при познатия му начин на живот. Предполагам, че тогава пак ще стане по-сговорчив. За съжаление, преди това трябва да намеря и да убия дракон.
Изпитах облекчение, че оставяме темата за Копривка, но имаше още нещо, което трябваше да се изясни.
— Принце. Пъргав не знае абсолютно нищо за това. Няма представа, че Копривка е моя дъщеря и негова природена сестра. Бих искал да си остане така.
— А, да. Естествено, когато си решил да запазиш това в тайна, изобщо не си се замислил как ли ще се отрази това на другите деца, ако случайно се появят.
— Прав си. Не съм — се съгласих с мъка.
— Добре, ще си мълча. Засега. Но може би няма да е зле да се замислиш как ли би се чувствал, ако едва сега откриеш кои са родителите ти. Помисли си само! Ами ако изведнъж се окаже, че не си син на Рицарин, а на Искрен? Или на Славен? Или пък на Сенч? Колко благодарност ще изпиташ към онези, които са знаели през цялото време и са те „защитавали“ от истината?
Студената бездна на съмнението зейна за миг пред мен, макар да отхвърлях тези безумни идеи. Да, Сенч бе способен на подобна лъжа, но това противоречеше на логиката. Все пак Предан бе постигнал целта си. Бе успял да събуди в мен гнева, който бих изпитал, ако открия, че съм бил лъган толкова дълго.
— Сигурно щях да ги намразя — признах си. Погледнах го право в очите. — И това е още една причина да не искам Копривка да научава.
Принцът сви устни и кимна отсечено. Това не бе обещание да пази тайната ми, а по-скоро оценяване на трудностите около разкриването й. Повече нямаше да получа от него. Надявах се да смени темата, но той неочаквано се понамръщи и попита:
— И защо кралица Хич-не-ме-е-еня си има вземане-даване с бинградския дракон? Да не би да е в съюз с Тинтаглия?
— Не, принце! — Бях смаян, че може да си помисли подобно нещо. — Тинтаглия я е намерила, проследявайки моите мисли, или поне така ми се струва. Мисля, че когато използваме силно Умението, драконът може да ни чува. Или когато пътуваме насън, както открихте двамата с Шишко. Тинтаглия знае донякъде кой съм от посещението на бинградската делегация в Бъкип. Тогава използвахме непредпазливо Умението и може би тогава ме е набелязала. Иска да разбере какво знаем за черния дракон. Тъй като всички излюпили се в Дъждовитите равнини дракончета са немощни, Айсфир може да се окаже последната й надежда за създаване на потомство и за продължаване на вида й.
— И нямаме начин да защитим Копривка.
— Тя се показа доста способна против дракона — отвърнах с нотка на гордост. — Защитава се — както и мен — по-добре, отколкото бих могъл и да мечтая.
Той ме измери с очи.
— И несъмнено ще продължи да го прави. Докато драконът си остане заплаха, която се явява единствено в сънищата й. Но ние не знаем много неща за тази Тинтаглия. Ако черният дракон наистина е единствената й надежда, както предполагаш, то тя наистина може да стане много отчаяна. Копривка би могла да се защити в сънищата си, но как ще се справи с дракон, кацнал пред дома й? Къщата на Бърич би ли оцеляла срещу яростта на дракон?
Изобщо не исках да си представям подобна картина.
— Тинтаглия открива Копривка само нощем, в сънищата си. Може би няма представа къде всъщност живее.
— А може би предпочита да остане по-близо до малките дракончета. Засега. А утре вечер може да се отчае и да долети до дома на Копривка. — Затвори очи и уморено разтърка слепоочията си. После ме погледна и поклати глава. — Не мога да повярвам, че изобщо не си се замислял за това. Какво ще правим? — Не изчака отговор и се обърна към Сенч. — Имаме ли пощенски птици на борда?
— Разбира се, принце.
— Ще пратя послание на майка ми. Копривка трябва да бъде прибрана на безопасно място в Бъкип… не, това е глупаво. Много по-бързо ще е да се свържем направо с нея, да я предупредим за опасността и да я пратим при майка ми. — Разтърка очи и въздъхна тежко. — Съжалявам, Фицрицарин — рече тихо и искрено. — Ако не беше в опасност, може би щях да оставя нещата каквито са. Но не мога. Поразен съм, че си решил да постъпиш така.
Сведох глава. Приех думите му със странно чувство, не с гняв или ужас, а с усещането, че неизбежното в крайна сметка настъпва. Побиха ме тръпки. В ума ми се появи образът на Шута — усмихваше се доволно. Осъзнах, че отново докосвам отпечатъците от пръстите му върху китката си. Чувствах се като човек, когото току-що са принудили да направи фатален ход в игра на камъни. Или като вълк, който най-сетне са притиснали в ъгъла. Промяната бе твърде огромна, за да изпитвам съжаление или страх. Оставаше ми само да стоя като вцепенен и да очаквам неминуемата лавина последици.