— Фицрицарин — обади се Сенч, след като мълчанието ми се проточи. Долавях загрижеността в гласа му и съчувственият му поглед почти ми причиняваше болка.
— Бърич знае — рекох неловко. — Че съм жив. Пратих му съобщение по Копривка. Само той можеше да го разбере. Защото бях дал на Копривка думата си и исках Бърич да знае, че синът му… че Пъргав е в безопасност и е с нас. Бърич е отишъл при Кетрикен. И може би е говорил и с Шута. Така че… знае. — Поех дълбоко дъх. — Възможно е дори да е очаквал подобно нещо, повикване в двора. Сигурно подозира, че Копривка има Умението. Как иначе би могла да научи от мен, че Пъргав е в безопасност? Той беше кралският човек на Рицарин. Знае какво представлява Умението. Как ми се иска Рицарин да не го беше запечатал… Да можех сега да докосна ума му… Макар че едва ли щях да намеря смелост…
— Бърич е бил кралски човек на Рицарин? — Предан се залюля на задните крака на стола си и ни изгледа смаяно.
— Даваше силата си на принц Рицарин — потвърдих аз.
— Още едно нещо, което не знаех. — Предан бавно поклати глава. Краката на стола му изтропаха рязко върху палубата. — Какво трябва да стане? — гневно попита той. — Какво трябва да се случи, за да разкриете всичките си тайни?
— Това не е тайна — тежко рече Сенч. — А само част от историята, отдавна забравена като нямаща значение за настоящето. Фиц, сигурен ли си, че Бърич е бил изолиран от Умението?
— Да. Много пъти съм се мъчил да достигна до него. Дори се опитвах да черпя сила от него онзи път в планините. Нищо. Непроницаем е. Дори Копривка се е опитвала да влезе в сънищата му, но без успех. Каквото и да е сторил Рицарин с Бърич, изпипал го е до последната подробност.
— Интересно. Би трябвало да опитаме да открием как го е изолирал. Ако се наложи да елиминираме Умението на Шишко, това може да се окаже един от начините. Да го изолираме. — Сенч говореше по замисления си начин, без изобщо да си дава сметка, че някой може да се засегне от думите му.
— Достатъчно! — избухна принцът.
Двамата трепнахме, изненадани от гневния му изблик. Предан скръсти ръце на гърдите си и поклати глава.
— Седите като някакви кукловоди и решавате живота на други хора и как ще ги манипулирате. — Бавно премести поглед от Сенч към мен, принуждавайки ни да го гледаме в очите. Беше млад, уязвим… и някак мъдър. — Знаете ли колко ме плашите понякога? Как мога да стоя тук, да гледам как сте оформили живота на Копривка и да не се питам какви ли номера сте заложили в моя? Ти, Сенч, говориш преспокойно за изолиране на Шишко от Умението. Нима не трябва да се запитам, а дали няма да обединят силите си и да сторят същото и с мен, ако изведнъж стана заплаха за плановете им?
Смаях се, че ни обединява по такъв начин, но не можех да отрека думите му, колкото и смразяващи да бяха. Не смеех да погледна Сенч — та нали принцът можеше да приеме, че се наговаряме за нещо? Забих поглед в чашата си, вдигнах я с два пръста и я разлюлях, наблюдавах течността — често бях виждал Искрен да прави същото, докато размишлява за нещо. Каквито и отговори да бе виждал в танцуващото питие, на мен те ми убягваха.
Чух как столът на Сенч изстърга, когато го бутна назад от масата. Осмелих се да го погледна. Той стана — изведнъж много по-стар, отколкото бе допреди десет минути, — и бавно заобиколи масата. Когато принцът се завъртя да го погледне с объркана физиономия, старият убиец мъчително коленичи пред него. Сведе глава и заговори, без да откъсва очи от пода.
— Принце — рече задавено. — Мой бъдещ кралю. Това е единственият ми план. Никога не бих вдигнал ръка да ти сторя зло, нито да подбудя друг да го стори. Ако желаеш, приеми сега клетвата ми за вярност, която другите ще положат формално само на коронацията ти. Защото я имаш от мига, в който се роди. Не — от мига, в който беше заченат.
Сълзи опариха очите ми.
Предан опря ръце на коленете си, наведе се напред и заговори в тила му.
— Но ти ме излъга. „Не съм чувал нищо за Копривка и дракон“. — Имитацията на невинния тон на Сенч беше превъзходна. — Това ли каза?
Възцари се дълга тишина. Стана ми жал за коленете на стареца. Сенч пое дълбоко дъх.
— Не мисля, че е справедливо да се брои за лъжа, когато и двамата знаем, че лъжа — с неохота рече той. — От човек на моето място понякога се очаква да излъже господаря си. Така че господарят да може да говори правдиво, ако го попитат по съответната тема.